Никълъс се размърда. Видя, че Скейтлок излиза с наметка и ботуши и сънено се зачуди накъде ли е тръгнал сега загадъчният му прислужник. Спомни си враждебността на сър Еймиъс към него и преди отново да заспи, му мина през ума ужасна мисъл. Възможно бе Скейтлок да служи на Пазителя на Портите? Да не би да бе преоблечен разбойник? Затова ли го бяха разпознали на гробището, а той напусна така бързо? Какво знаеше Крабтрий? Никълъс се зарече, че щом приключи с тази работа, ще притисне Скейтлок да му даде обяснение — или щеше да отговори на всичките му въпроси, или да бъде уволнен.
Никълъс спа до късно следващата сутрин. Когато се пробуди, отпочинал и много гладен, улиците бяха вече шумни и претъпкани, а слабото слънце беше започнало да топи мъглата. Като си спомни срещата в Съдърк, той бързо се съблече, изми, обръсна и отново облече. Грабна нещо за ядене от килера, пресуши една малка кана ейл и въоръжен със сабя и кама, забърза към Лондонския мост. Павираната улица беше задръстена с каруци, които се движеха в различни посоки, затова слезе по стълбите под моста до кея и нае лодка. Човекът взе монетите и докато гребеше през Темза, не спря да разказва истории за весели монаси, развратни калугери и палави монахини. Никълъс слушаше с половин ухо, като се усмихваше от време на време от учтивост. Водата беше неспокойна и бърза, а студената, лепкава мъгла се просмукваше през всичките му дрехи. Той слезе на Рибарския кей в Съдърк и отметна мантията си, въпреки студа, за да се виждат сабята и камата, препасани в колана му.
Съдърк беше истинска адска дупка. Тесните му улици бяха претъпкани с всякакви обитатели на подземния свят — фалшиви просяци, продавачи на реликви, разбойници, проститутки, сводници, апаши, фалшификатори, измамници и убийци. Много от тях биха убили за една кана ейл. Щом се отдалечи от кея, Никълъс спря и се огледа. Чувстваше се напрегнат, убеден, че някой го наблюдава. Въпреки това не виждаше непосредствена опасност, освен от случаен крадец или побойник, стаен във входа на някоя кръчма. Той тръгна по тесните алеи, почти непроходими заради многобройните сергии и палатки от двете им страни, където се продаваха най-различни джунджурии, евтина храна и предмети, обикновено откраднати от магазините на другия бряг на реката. Проститутките се трупаха нагъсто като скорци на прясно изорана нива. Всеки мръсен ъгъл и уличка имаше собствена банда крадци, готови да нападнат дори посред бял ден непредпазливите. Слаби, парцаливи деца щъкаха като мишки в копа сено и пищяха, влизаха и излизаха от малките къщи, или се люлееха на зелените клони, окачени на стрехите на кръчмите. Във въздуха се носеха остри миризми — от отворените канали, както и от кожарските работилници, щавачниците и тухларните.
Всяка втора къща изглежда беше кръчма и Никълъс се затрудни, докато открие „Радостта на Йерусалим“, която се намираше на един ъгъл, охранявана от крастави, изпосталяли котки, които се биеха яростно върху купчини боклук. Те се бяха покатерили дори върху трупа на един просяк, проснат в замръзнала локва в началото на улицата. Никълъс измърмори молитва към свети Андрю и влезе в кръчмата. Общата зала беше изненадващо чиста. През малките прозорци влизаше слаба светлина, което правеше кръчмата идеално скривалище за всеки беглец от закона. Двама комарджии седяха и хвърляха зарове в един ъгъл и дори не вдигнаха поглед, когато той влезе. Дебела жена с приятно лице, макар че цялото бе осеяно с белези от едра шарка, пъргаво приближи и попита:
— Какво желаеш, сър?
Никълъс седна пред една разнебитена маса и се огледа. Мършави пилета спяха на ръба на бирените бурета. Той не искаше ейлът му да бъде подправен с изпражненията им, затова плати скъпо за неотворена бутилка вино.
— Постарай се да е най-хубавият кларет, който имате — нареди той.
Кръчмарката благодари на Никълъс, сякаш беше отдавна изгубеният й син и бързо се върна със запечатана бутилка и чаша. Чърк внимателно си наля вино и отпи бавно, защото не искаше да се напие. Камбаните на далечна черква обявиха обедното богослужение, но никой не се появи. Хора влизаха и излизаха. Една старица така се напи, че почти изпълзя от кръчмата. Останаха само комарджиите. Следобедът напредваше. Никълъс стана неспокоен, доспа му се от виното и уютната тъмнина на кръчмата. Накрая се изправи, готов да си тръгне, убеден, че са го пратили за зелен хайвер. В същото време комарджиите станаха и бавно се отправиха към него.
Ръката на Никълъс посегна към сабята. Но когато се изправиха срещу него, той разбра, че те не бяха обичайни посетители за подобно място и внезапно се усмихна.
— За смешни ли ни намираш, сър? — попита единият от тях.