Никълъс отстъпи и хвърли наметката си на един стол, после стисна дръжката на сабята си.
— Да, намирам ви за смешни — отвърна той. — Облечени сте достатъчно бедно. Човек може да скрие лицето си, да си пусне брада, да разроши косата си, да носи мръсни дрехи не по мярка, но ръцете винаги ще го издадат. — Той им показа пръстите си. — Вашите са чисти и меки, ноктите са с маникюр.
Мъжете се усмихнаха и единият протегна миролюбиво ръка.
— Мосю Чърк, не ти желаем злото — той посочи масата зад Никълъс. — Нека споделим остатъка от виното ти. — Комарджията се, усмихна накриво. — А може да споделим и един проблем.
Никълъс сви рамене и седна. Непознатите си взеха столове и се настаниха срещу него, усмихнати, сякаш му бяха стари приятели. Единият беше висок и слаб, лицето му беше бяло и изпито под кичурите буйна червена коса. Другият беше по-нисък, дебел и плешив. Изглеждаше веселяк като отец Тък в някоя от историите за Робин Худ. Те бяха облечени в излинели и кърпени роби, пристегнати на врата, но когато седнаха и двамата се наместиха, за да положат удобно дългите си остри ками, скрити под дрехите. Жената донесе още две чаши. Дребният, без да го канят, напълни и трите чаши догоре. После се чукна с Никълъс и с благодарност отпи от виното.
— Надявам се кларетът ми да ви хареса — каза саркастично Чърк.
— По-добре да си жив и да пиеш вино — отвърна дребосъкът, — отколкото удавен в ледена вода, като горкия Мозби. — Той остави чашата си. — Да се представим. Аз съм Удо Епенгал, а това — той посочи червенокосия си спътник — е Робар Клерие.
— Вие ли убихте Мозби? — попита Никълъс.
— Не! Но ние те следим из целия град — каза Удо Епенгал. — Бяхме четирима, но двамата ни другари са мъртви. Единият беше промушен, а другият отровен. Трябва да си чул врявата, която предизвика смъртта им, когато вечеряше вчера с твоите спътници близо до общината.
Никълъс се втренчи в тях с отворена уста.
— Кои сте вие?
— Гасконски търговци. Е, не точно търговци, макар да носим писма, в които пише, че идваме от Бордо и караме от хубавото си вино във вашата страна. Иначе сме служители на нашия господар.
— И кой е той?
Епенгал се усмихна. Никълъс се наведе към него.
— Вие сте френски шпиони! Тук сте, за да събирате информация. Какво знаете за Валанс? — Той бутна стола си назад. — Може би е предателство само да говоря с вас.
Робар Клерие леко докосна китката на Никълъс.
— Моля те, изслушай ни. Не сме тук, за да те подмамваме или заплашваме, а за да ти разкажем нещо, което вече може би знаеш. Миналия август кралица Изабела умря. Тя е криела някаква голяма тайна. Преди да умре, предала тази тайна на Валанс, който се измъкнал от погребалната церемония при францисканците и се опитал да се качи на една венецианска галера. Бил спрян, ранен и по-късно умрял в „Сейнт Бартолъмю“. Оттогава кралят и най-големият му син, Черният Принц, са използвали влиятелните си приятели в града, за да открият какво е носел Валанс и къде може да го е скрил. Знаем също, че Кралят на подземния свят, който се нарича Пазителят на Портите, също иска да разкрие това. — Клерие се усмихна леко. — В Париж също имаме подобна личност. Той се нарича le Roi de Gueux — Кралят на просяците. Разбрахме за смъртта на Берисфорд и Фромлих. Той млъкна и отпи от чашата си. — Сега ще ни кажеш, че това, което засяга французите, не те засяга. Но мислил ли си какво може да ти се случи, когато откриеш тайната на Валанс?
Никълъс почувства как косата на тила му настръхва. Той тихичко изруга — не беше помислил за това. Ако тайната беше толкова опасна, толкова важна, какво щеше да стане ако и когато я откриеше? Той вдигна собствената си чаша, за да скрие загрижеността, която предизвикаха у него думите на Клерие.
— Какво предлагате? — попита той.
— Кажи ни какво знаеш и ние ще те възнаградим. Никога няма да ти е нужно да работиш или да живееш от благодеянията на сестра си.
— Аз не съм предател! — отсече Никълъс.
— Но може би си глупак — заяде се Епенгал. — Искаме само да ни кажеш какво знаеш и ще те възнаградим. Върни се при господарите си. Кажи им същото и им обясни, че работата надхвърля твоите способности. Тогава не само ще бъдеш богат, но и ще остарееш, за да се наслаждаваш на богатството си. — Той леко плесна с ръце. — Хайде, мосю, кажи ни.
Никълъс шумно си пое дъх. Горчиво съжаляваше, че нито Скейтлок, нито Крабтрий са с него.
— Знам много малко — само как е умрял Берисфорд — станал е жертва на професионален убиец на име Уормууд. Фромлих е бил несправедливо обвинен за убийството. И той, и Уормууд са били убити от жена — убийца, наета от Пазителя на Портите. Вероятно пак тя е убила Мозби. Преди да ме питате, единственото, което ми каза Мозби, е че Берисфорд е познавал Валанс още преди да се срещнат в „Сейнт Бартолъмю“. Също така, през нощта, преди съдията да изчезне, в къщата му се появил загадъчен пратеник, който носел писмо от някой си Патриций.