Погледна към отсрещната врата, където на една кука висеше светилник. Видя как някаква сянка се раздвижи и разбра, че някой продължава да ги наблюдава от тъмнината.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Тръгнаха късно на другата сутрин, точно когато градските камбани удариха за литургия и звънът им разряза като нож студения зимен въздух. Крабтрий беше натоварен да наеме коне и едно товарно пони с ценните монети на Никълъс. Понито, наречено от Крабтрий „звярът“, беше злонравно и имаше неприятния навик да хапе и рита всеки, проявил неблагоразумието да го приближи. Никълъс каза на сестра си само, че може да отсъстват няколко дни. С разтревожено лице Катрин го целуна по двете бузи и тъжно го погледна.
— В Норич ли отиваш, Никълъс? Ще се обадиш ли на брат си? Робърт толкова ще се радва да те види.
Никълъс промърмори, че ще се опита.
— Пази се, сестричке. — Той я прегърна силно. — Грижи се за Джон и за децата.
— Защо? — Катрин се измъкна от прегръдката му. — Никълъс, какво става?
Брат й избегна погледа й. Той стисна ръката й и излезе на улицата, където Скейтлок и Крабтрий държаха конете и понито. Джон излезе от работилницата, за да им пожелае приятен път; широкото му, добродушно лице грееше в усмивка, отиде при Никълъс и сложи малка кесия монети в ръката му. Никълъс искаше да откаже.
— Не, братко, вземи ги — настоя Джон. — Хранете се добре. — Той вдигна очи към оловносивото небе. — Онези, които разбират, казват, че ще завали сняг. Обличайте се топло и Бог да ви пази по пътя.
Децата и Катрин дотичаха да се сбогуват. Тя отказа да пусне Никълъс, докато не й обеща да си забоде медальона на свети Кристофър21, който беше донесла, върху излинялата си наметка.
Те излязоха от улицата и се насочиха към Бишъпсгейт, през стените на стария град и вонящата канавка. Никълъс мразеше това място. Под покривката от мръсен лед той съзря труповете на животни и въпреки студа, мястото още вонеше отвратително. Отминаха „Света Мария от Витлеем“ и поеха по пътя на север към Холиуел. Павираното шосе беше пълно със селяни, които носеха продуктите си към града, както и с обичайния поток пътешественици — парцаливи студенти, съмнителни свещеници с колички; шарлатани; хора без земя, които смятаха, че в града ще забогатеят, както и войници, които с маршова стъпка отиваха да подсилят гарнизона на Тауър. Кралски пратеник, облечен в цветовете на дворцовата ливрея — синьо, червено и златно — премина покрай тях в галоп. От време на време някой благородник, потънал в коприна, с коне, покрити със скъпи покривала, украсени с цветни хералдически символи, тържествено преминаваше по пътя.
С напредването на деня пътят през дивите полета северно от Лондон се опразваше. Те прекараха нощта в малка кръчма, но почти не спаха — леглата бяха пълни с бълхи, а шумът от кръчмата отдолу, където група калайджии гуляеха, се чуваше през по-голямата част от нощта. Това неудобство, както и студеното време, сведе разговорите им до минимум. Оловните небеса сякаш ги притискаха и неможеха да видят нищо около себе си от яростните ветрове, които хвърляха леден дъжд в лицата им. Минаваха през малки, бедни селца, отсядаха в мизерни ханове, където единствената тема на разговор беше войната срещу французите и настоятелните искания на Короната за повече запаси. Селяните, край които минаваха, се опитваха да разбият замръзналата като камък почва и често бяха облечени като плашила. Някои дори се бяха отказали от тази работа и ровеха като лешояди за някаква храна.
— Исусе, смили се над тях — промърмори Крабтрий, когато преминаваха през една малка махала. — Те са най за жалене. Младежите са изпратени на война. Само инвалидите се връщат и не могат да се изхранят.
Никълъс се съгласи и се загледа към обширните замръзнали поля.
— По време на мир — каза той — селяните се облагат с тежки данъци. Кралските бирници преминават като чума от село на село и събират продуктите им. След тях идват бирниците, последвани от приставите и сержантите на местните владетели.
Понякога срещаха цели семейства, които крачеха пеша по пътя. Никълъс раздаваше пенита, които бяха приемани без благодарност от студените алчни ръце. Отминаваха трупове, които се разлагаха в канавките; бесилки и ешафоди, натежали от гниещите плодове човешка плът. Веднъж ги нападнаха разбойници, група отчаяни мъже, покрити от глава до пети в разкъсани дрипи. Те бяха зле въоръжени и не представляваха истинска опасност — лъковете им бяха толкова импровизирани и лошо опънати, че стрелите им падаха съвсем наблизо.
След седмица път те стигнаха в покрайнините на Норич. Никълъс реши, че ще се възстановят от пътуването в голяма, просторна кръчма, разположена веднага след градските стени — шумно здание с издълбан над входа позлатен надпис, обкръжен от ангели с невинни, усмихнати лица. Вътре павираният двор, заобиколен от галерии и стълбища, беше пълен с пътници, които си отдъхваха от пътя от или към големите пристанища на източното крайбрежие. Никълъс се усмихна, когато се огледа. Спомняше си това място от младостта си; баща му беше преспивал тук в няколко случая. Докато вървеше по коридорите и нагоре по спираловидното дървено стълбище, той си спомни моменти от младостта си и още веднъж се зачуди дали да се опита да се сдобри с брат си Робърт. Реши, че това може да почака — първо трябваше да си почине и да си уреди аудиенция при Хенри Бъргхърш, епископ на града.