Изглежда беше доловил изненадата върху лицето на Никълъс, защото махна с костеливата си ръка:
— Просто казах истината, какво лошо има в това? — Той прободе въздуха с дългия си показалец. — Сега, запомни, мастър правник. Аз им бях канцлер, но не съучастник. Така че защо си тук?
— Имаше ли кралицата някаква тайна?
— Никаква, просто мразеше съпруга си и обичаше Мортимър.
Никълъс неспокойно се раздвижи.
— Не, говоря за някаква тайна, която дори сега — той внимателно подбра думите си — би представлявала опасност, ако попадне в лоши ръце.
Бъргхърш поклати глава, но Никълъс беше достатъчно опитен в разпитите, за да усети, че той го лъже.
— Милорд — напомни му той, — тук съм по кралска работа. Доколкото разбрах, ти си присъствал, когато Мортимър и Изабела са изгубили властта?
— Да, бях в замъка Нотингам. Канцлерът трябва да присъства, винаги да бъде около властниците.
— Точно така, милорд — отвърна Никълъс. — Властта е като колело — има ос и спици. Ти си оста, затова съм тук. Защо е било толкова важно, толкова необходимо, когато Мортимър бил арестуван, да му запушат устата и да не му позволят да говори дори по време на собствения си процес?
Бъргхърш се приведе, езикът му трепкаше като на змия, а лицето му гореше от яд. Никълъс потръпна от злобата в гласа му.
— Ти, глупави и нищожни човече! — изсъска епископът. Той се огледа из стаята, сякаш очакваше някой да подслушва. — Ти, долен, дребен шарлатанино! Дрипав празноглавец!
Никълъс побутна стола си назад.
— Милорд, говори както подобава. Езикът ти не подхожда на благородник, да не говорим пък за духовник и епископ.
Бъргхърш премигна, сякаш едва сега си припомни кой е и къде е. Никълъс усещаше, че зад гнева му се крие страх. Епископът потри лице с ръце, облегна се на стола и забарабани с пръсти по писалището.
После размаха пръст към Никълъс.
— Ще ти дам един съвет, мастър правник. Ако това е, което търсиш, откажи се. Върни се в Лондон и кажи, че си се объркал. — Той се усмихна безмилостно. — Съмнявам се, че ще ти е трудно. — Или, ако искаш, побързай до най-близкото пристанище и замини за далечни земи.
— Защо Мортимър е бил със запушена уста? — повтори Никълъс, като с огромни усилия контролираше собствения си гняв.
Епископът повдигна редките си вежди.
— Не знам — каза той меко, — не искам да знам, и никога няма да узная.
— Бил ли е Мортимър истинският баща на сегашния ни крал? — избърбори Никълъс.
Бъргхърш го погледна изненадано, после отметна глава и избухна в смях, като пляскаше с ръце. Смя се, докато сълзи потекоха по бузите му.
— Не, не, не! — въздъхна той. — Боже опази, не! Никълъс почака, докато епископът се съвземе.
— Е, каква беше великата тайна? Епископът направи гримаса:
— Не знам.
Тази игра на криеница омръзна на Чърк.
— В такъв случай — каза той — ще продължа търсенето си. И ако открия нещо, ще кажа на господарите си в Лондон, че ти си ми го казал.
Той взе наметката си и тръгна към вратата. Беше сложил ръка на резето, когато Бъргхърш се обади:
— Чакай, правнико, върни се! Никълъс се обърна и се върна до стола си.
— Седни! Седни! — Бъргхърш принудено се усмихна. — Искаш ли да пийнеш вино?
Никълъс поклати глава. Не вярваше на този арогантен, неискрен прелат, обграден с лукс, играещ си с тайни, които бяха стрували живота на други.
Епископът посочи огромната Библия в разкошна, бродирана със злато подвързия, която беше привързана с верига за малката катедра до него.
— Искам да се закълнеш, мастър правник — каза той тържествено, — че това, което ти кажа, няма да бъде разкрито на никой друг. Само тогава ще говоря. Нещо повече, това, което ти кажа, ще бъде предадено така, че никога да не го свържат с мен.
Никълъс кимна в знак на съгласие и отиде при катедрата. Сложи ръка върху Библията и внимателно повтори клетвата, която Бъргхърш му продиктува. После епископът му направи знак с ръка да се върне на мястото си. Наведе се напред и зашепна, сякаш мишките, които скърцаха зад ламперията или паяците, които тъчаха мрежите си в ъгъла на стаята, можеха да дочуят тайната и да я разкрият.
— Бях канцлер на Изабела — започна той. — Времената бяха размирни. — Епископът отпи от бокала си. — Мортимър и Изабела управляваха кралството. Както казах, сегашният крал беше още момче, когато това започна. Като любовници, Изабела и Мортимър постоянно разговаряха насаме. Аз бях свидетел на тайните им, или по-скоро на някои от тях, защото непрекъснато се случваше да вляза в покоите им, докато обсъждаха някакъв въпрос и те рязко спираха, щом ме видеха.