— Радвам се, че старата кучка е мъртва! — каза той дрезгаво. — Беше много алчна. Каквото и да искаше, го взимаше. Когато представяхме сметките си, ни казваха да отидем да си искаме парите от Кралската хазна в Лондон. А кой от нас има време за това, а? — Той погледна компаньоните си, които кимнаха в знак на съгласие. — Имаше и други неща — добави мрачно. — Кралските войници и стрелците, които патрулираха по пътищата. Бяха толкова неприятни, колкото могат да бъдат само военните — спираха каруците ни и задяваха жените ни.
— И онези от пристанището — обади се един от другите. — Пристанищните митничари, приставите, които непрестанно оглеждаха всичко — от снабдителните лодки — до рибарските.
— А имаше и французи — промърмори друг.
— Французи ли? — попита Никълъс.
— Една от най-големите тайни на Норфък — отвърна фермерът. — Малко хора знаят за нея.
— За кое?
Мъжът остави халбата си на масата и се приведе по-близо. Никълъс се сдържа да не се намръщи от престоелия му дъх на лук, сирене и ейл.
— Преди около двайсет години, точно след голямата морска победа на нашия крал при Слуис, една френска галера акостира през нощта и войниците слязоха на брега. Те атакуваха замъка. Настана ужасна касапница! Нощното небе светна от пламъци и полята подгизнаха от кръв. Французите бяха отблъснати, но на висока цена. Имаше толкова много трупове, че трябваше да изкопаем ров два метра дълбок, четири метра широк и половин километър дълъг, за да ги погребем. Ще го видите вдясно от пътя към замъка. Френските трупове и някои от английските бяха нахвърляни в него.
— Защо французите са атакували замъка? — попита Никълъс.
— Не знаем, но по-късно един стрелец казал на братовчед ми, че са дошли за старата кралица. Ако зависеше от мен, бих им дал дъртата кучка, но те бяха отблъснати.
— Бяха отблъснати?
— Да, с това всичко приключи.
— А какво става със замъка? — попита Скейтлок.
— Пуст е като гробище, сър. Като гробище. Сега можете да отидете там. Останали са само малко войници и наемници.
— Ами прислугата на старата кралица?
— О, вече я разпуснаха. Щом погребаха господарката им, нямаше вече работа за тях.
Никълъс благодари и поръча нови чаши ейл. Щом тримата се прибраха на малкия си таван, те се подготвиха да поемат за замъка Райзинг на другата сутрин.
— Защо мислите, че са дошли французите? — попита сънено Крабтрий, докато лежеше на леглото и дърпаше сламки от тънкия сламеник.
— Господ знае! — отвърна Никълъс. — Но те са знаели, че кралицата крие някаква тайна и са били готови да пролеят кръв за нея. Между другото, какво означава думата раите?
— Мислих за това — отвърна Скейтлок. — Как би могла да заплаши Изабела с нея сина си? — Той се усмихна замислено. — Когато бях в Лондон и говорих с приятелите си, те ми казаха нещо странно. Съпругът на кралицата, Едуард Втори, е погребан в глостърската катедрала в прекрасен саркофаг от пърбекски мрамор. Но неговият син, сегашният крал, не е дал и пени за гроба на убития си баща. Монасите от Глостър я построили. Още нещо, повечето крале са погребани в Уестминстър, но Изабела и Мортимър не позволили трупът на стария крал да бъде отнесен там.
— Жалко — каза Крабтрий. — Кралските погребения са източник на радост в столицата. Виното се лее като вода и ако си достатъчно бърз, можеш да стигнеш до Уестминстър и да пируваш остатъците от кралската трапеза.
— Защо тогава трупът на стария крал не е бил занесен в Уестминстър? — попита Никълъс.
Скейтлок сви рамене.
— Това е стар слух, но някои казват, че Едуард е избягал от замъка Бъркли и заминал за някоя средиземноморска държава.
— Бог да ни пази! — въздъхна Крабтрий. — Искаш да кажеш, че старият крал не е мъртъв?
— Възможно е — промърмори Скейтлок. Никълъс сграбчи прислужника си за ръката.
— Къде чу това? Скейтлок се почеса по носа.
— Хайде, хайде, господарю. Ти си имаш своите тайни, а аз си имам моите.
РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ
Правникът прекъсна разказа и отиде да напълни чашата си. Спътниците му го гледаха с отворена уста. Дори тактичният, жизнерадостен Чосър сега го изучаваше изпод смръщели вежди.
— Вярно ли е това? — дрезгаво попита Продавачът на индулгенции. — Бил съм в Глостър и съм се молил пред мраморната гробница на Едуард Втори.
— Чувал съм тези слухове — намеси се Кармелитът. — Член на нашия орден, Томас Дънивед, заедно с брат си Стивън, е участвал в нападението на замъка Бъркли в късното лято на 1327-а.
— И какво станало? — прошепна възбудено Игуменката.
— Според слуховете или поне според един от тях, братята успели да влязат в замъка Бъркли и да освободят краля. — Той сви пълните си рамене. — Но това може да е легенда.