— Пазителят те поздравява — прошепна жената. — И ти казва „сбогом“.
РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ
Правникът млъкна, за да си поръча храна от кухнята.
— Гладен съм — каза той извинително, — а когато разказваш някоя история, осъзнаваш, че макар главата и устата ти да са пълни, стомахът ти е празен.
— Тогава го напълни добре — възкликна Хари, — защото това е много мрачна история.
— И ще става все по-мрачна.
Правникът се извърна, защото прислужникът, повикан от Хари, дойде да го попита какво желае. Едва беше затворил вратата зад себе си, когато Продавачът на индулгенции кресна:
— Господи, спаси ни!
Всички погледи се приковаха върху него.
— Господи, спаси ни! — повтори Продавачът на индулгенции. — Чувал съм за този злодей.
— Пазителят на Портите ли? — попита Хари.
— Да, сър, за него.
— Кой е той?
— Вие не го познавате — отвърна Продавачът на индулгенции. — Живеете в Съдърк, защитени от законите на града, но от другата страна на реката властва Пазителят на Портите. Или поне така беше. — Продавачът на индулгенции присви безцветните си очи; — Той идва и си отива като вятъра! Никой не го вижда, но присъствието му винаги се усеща.
— Какво искаш да кажеш? — попита Оръженосецът.
— В Лондон живеят цял легион мошеници и разбойници — намеси се Монахът. — И думата „легион“ отговаря на същността им. Те си имат повелител, кралят на просяците, онзи, който се нарича Пазителят на Портите, защото никой не може да влезе в подземния свят на Лондон без разрешението му.
— Глупости! — изсумтя Стюардът от Норфък.
— Глупости ли? — излая Продавачът на индулгенции.
— Не са глупости — проговори Правникът, като откъсна поглед от майка Еглантин.
Той замълча, когато прислужникът се завърна с леко запечена порция риба, сервирана между две филии хляб, намазани с масло и залети с магданозен сос.
Правникът му благодари.
— Сега слушайте всички — каза той между хапките — и ще разберете истината за Пазителя на Портите.
II част
ПЪРВА ГЛАВА
Никълъс Чърк се събуди със стон.
— Прекалих с червеното вино! — промърмори той. Още усещаше в устата и гърлото си вкуса на кларета.
Той се изправи, олюлявайки се леко, и погледна към покривката на леглото, на която бяха изобразени негри, яхнали слонове. Животните сякаш бяха оживели. Никълъс съблече нощницата си и натопи лице в легена със студена вода, който стоеше на дървена поставка. После се подсуши с един парцал и отново се свлече върху леглото. Червеното вино, което все още се носеше из кръвта му, беше коварно. Той мръзнеше, затова навлече робата си от черна дамаска и нощната си шапчица, поръбена със златиста дантела, и двете подарък от сестра му. После скръсти ръце и огледа стаята, която наричаше „моя личен рай“.
— Ще получа отплатата си на небето — промърмори си той и тихо се засмя. Надяваше се, че ще бъде компенсиран за бедността си на земята. Никълъс смяташе, че е по-зле дори от онези бедни нещастници, които се разхождаха из църквата „Сейнт Пол’с“, натруфени, но с празни кесии. Той имаше по малко от всичко — два шкафа (само единият беше негов), три стола (единият — счупен), леген и кана за миене, два ката бельо, парче от вълнен килим и избелял гоблен, който изобразяваше как Давид преследва Вирсавия — подарък от благодарен клиент, който нямаше средства да му плати.
Чърк погледна към високия шкаф. В него имаше сребърен свещник и златни щипци за свещи, които би трябвало да продаде, защото имаше само една свещ и тя беше лоена. Отпусна се на леглото и се загледа в гипсовия таван. Беше ли нещастен? Не, сестра му и зет му Джон Гоуди бяха щедри до глупост. Той мразеше мисълта, че се храни на техен гръб, включително и на пиршеството, което Джон беше организирал предишната вечер. Беше за хората от гилдията на Джон, но Никълъс също беше поканен. Беше прекарал предишния ден в обиколки из „Сейнт Пол’с“, където се опитваше да си намери клиентела, унесен в мечти за тлъсти хонорари и интересни случаи, защита на църковни владения или писане на обяснения за quo warranto9.
Разбира се, не беше намерил работа и се беше върнал по усойните улици, изгладнял като вълк. Беше изял своя дял от щуката със сос, печените косове и яребици, обилно залети с червено вино от шишето, което Джон беше поднесъл. Никълъс затвори очи — ето го, завършил колежа „Тринити“ в Кембридж и член на адвокатската колегия на Инър Темпъл, правник на скромната възраст от двайсет и осем години, живеещ от щедростта на сестра си.
9
quo waranto (лат.) — „с какво право“ — така са се наричали обясненията, които по заповед на крал Едуард I е трябвало да бъдат давани от граждани и благородници, за да изяснят с какво и дадено от кого право се възползват от определени привилегии и свободи — (Б. р.)