Поетът Чосър, който наблюдаваше всичко това, присви очи.
— Мислиш ли, че тази история е вярна? — прошепна той с ъгълчето на устата си, полуобърнат към Рицаря.
Рицарят потупа дръжката на камата си и вдигна поглед.
— Мастър Чосър, не разбра ли, че не съществуват лъжи, а само леко изменени истини?
Чосър се усмихна, стана и отиде при Правника.
— Сър, Хари Ханджията ще ти напълни чашата още веднъж. Молим те, продължи тази интересна история.
V част
ПЪРВА ГЛАВА
На следващата сутрин Никълъс и неговите спътници се отправиха към замъка Райзинг. Крепостта се издигаше на хълм, заобиколена от висок насип и дълбок ров. Те прекосиха първия подвижен мост и влязоха във външното укрепление. Пред тях се издигаше портата и част от стената на вътрешното укрепление, оградено от друг дълбок ров. Голямата квадратна кула се извисяваше над тях.
— Непревземаемо — промърмори Скейтлок. — Нищо чудно, че французите не са успели. Отминахме общия гроб — добави той. — Вече е обрасъл.
Никълъс огледа външното укрепление. Беше пусто с изключение на някой случаен пес или хилаво тънкокрако пиле. Навесите и пристройките бяха празни и изоставени. Ковачниците бяха тихи, конюшните — отворени, а сламата в тях затаила. Щом пресякоха втория ров и преминаха през голямата порта във вътрешното укрепление, Никълъс разбра какво е положението. Тук беше по-оживено — войници се разхождаха покрай стената, деца преследваха гъски и патици, чието квакане се заглушаваше от звъна на ковашкия чук.
— Гарнизонът на крепостта е бил намален — каза Чърк. — Живеят зад вътрешните стени.
Те слязоха от конете и подадоха юздите им на коняря. Мръсен, небръснат прислужник ги поведе нагоре по широкото стълбище към крепостта, като разритваше кучетата и блъскаше децата.
— Кой командва тук? — попита Чърк.
— Ралф Астън — отвърна прислужникът с акцент, който Никълъс с труд разбра. — Сега, когато старата кралица е мъртва, останаха малко хора.
Той ги въведе в голяма зала на първия етаж. Тя беше неприветлива, опразнена от мебели и украса, студена и потискаща. Единственият източник на топлина беше слабият огън, който се опитваше да захване зелените, просмукани с мъзга пънове в огнището.
Откриха Астън в стаята за сметки зад залата. Той беше раздразнителен, подобен на върлина мъж. Около оплешивяващото му, покрито с брадавици теме, висяха кичури мазна коса. Той едва вдигна глава, когато влязоха и продължи да пише. Само драскането и скърцането на перото му нарушаваше тишината.
— Мастър Астън?
Мъжът вдигна поглед и изтри сополивия си нос в мръсния маншет.
— Какво искате? — грубо попита той.
— Не искаме нищо — отвърна ядосано Никълъс. — Тук сме по кралска работа! — Той представи себе си и спътниците си.
Лицето на Астън видимо пребледня. Той захвърли перото, като опръска с мастило пергамента, върху който пишеше и скочи на крака.
— Съжалявам — промърмори, — но има посетители, които идват да зяпат къде е живяла старата кралица. Искате ли вино? Готвачите още не са запалили пещите в кухнята, но…
Никълъс поклати глава.
— Седнете! Седнете! — промърмори Астън, разтича се и придърпа столове. — Защо сте тук? — попита той.
На Никълъс му се искаше мъжът да избърше носа си. Опита се да не гледа слузта, която се събираше върху горната му устна.
— За да видим нещата на старата кралица — каза той. Астън разпери ръце.
— Мастър — изхленчи той, — всичко беше изнесено. Мога да ви разведа из стаите и покоите, но няма нищо, нищичко. — Той си пое дъх. — Старата кралица живя тук разкошно, но седмица след смъртта й кралят изпрати цял керван каруци от Норич. Всичките й принадлежности бяха натоварени в тях — гоблени, драперии, килими, мебели, ракли и шкафове, книги, всички пергаменти и документи. Заминаха още същия ден.
— Ти беше ли тук със старата кралица? — попита Никълъс.
— Бях иконом на крепостта — отвърна Астън. — Един от многото — кралица Изабела имаше много прислуга и придворни. Сега всички заминаха. Някои отидоха в Гаскония, други — във Франция, а някои влязоха в манастири. Кралските служители получиха постове из страната, в далечни градове като Дувър и Карлайл.
— Кажи ми — Никълъс се насили да погледне към Астън, — каква беше старата кралица?
— Не я виждах много. Беше висока, със сурово лице, обличаше се като монахиня, макар че дрехите й бяха скъпи. Слугите я наричаха „Императрицата“. Беше царствена и непреклонна. Управляваше замъка Райзинг строго, както барон владенията си.
— Беше ли ти тук — попита Скейтлок — когато французите акостираха и нападнаха замъка?