— Да — изръмжа Астън. — Но те всички бяха избити, преди да стигнат вътрешните стени. Не можеш да разбереш колко е непревземаем замъкът, докато не влезеш в него.
Никълъс вдигна вежди.
— И защо атакуваха? Астън изглеждаше изненадан.
— Добър въпрос, мастър правник. Можеш ли му да отговориш?
Никълъс се усмихна и сви рамене.
— Може да се направи само едно заключение. Французите сигурно са знаели за високите укрепления и кули, за дълбоките ровове, подсилената порта и големия гарнизон.
Астън се приведе напред.
— Тогава?
— Можеш да завземеш една крепост със сила или с изненада — каза Никълъс, обмисляйки аргументите си. — Има ли странични врати замъкът?
Астън кимна.
— Една на югоизток и една на югозапад.
— В такъв случай — продължи Чърк — французите сигурно са очаквали помощ отвътре. Когато не са я получили, са били разбити.
— Говориш за помощ от старата кралица ли?
— Или някой от поддръжниците й.
— Бог да ни пази! — въздъхна Астън. — Но наистина, тя искаше да се върне във Франция.
— Чувал ли си това лично? — попита Крабтрий, като обгърна тялото си с ръце, защото стаята изстиваше.
— О, да, такива слухове се носеха сред прислугата. Смяташе се, че преди десет години френският крал поискал Изабела да бъде изпратена във Франция, за да работи за мира между Англия и Франция. — Астън потри ръце. — Но нашият крал беше много хитър. Никога не пусна майка си.
— Толкова ли е било явно? — попита Скейтлок.
— Да, разбира се. Кралят идваше тук, интересуваше се от живота на майка си, проявяваше щедрост, но Изабела никога не напусна замъка Райзинг. — Астън изду устни. — От време на време й позволяваха да отиде на поклонение в Уолсингъм, но винаги с военен ескорт — стрелци, конници и наемници.
Чърк слушаше с половин ухо, като се опитваше да пренебрегне носа на Астън. Загледа се в ръкописа, който лежеше под рулото, по което Астън беше драскал. То пробуди спомените му за къщата на Берисфорд и смъртта на Мозби. Почувства тръпка на страх. Берисфорд, хомосексуалист, успял да опази добре тайните си, беше съдия. Мозби, чиито сексуални вкусове може да са били подобни, беше само писар.
— Мастър Чърк?
Никълъс вдигна поглед.
— Мастър Чърк — повтори Астън, — какво искаш да знаеш?
— Как умря старата кралица? — попита бързо Никълъс.
— От заразна болест. Лежа сама в спалнята си дни наред, после бързо си отиде. Трупът й беше облечен в одеждите на монахиня от ордена на бедните клариси. Сложиха я в ковчег и започнаха погребалните ритуали.
— Ами Валанс?
Астън се усмихна кисело.
— А, красавецът! Той беше неин фаворит и настоя да приготви тялото за погребението. — Астън изсумтя. — Никой не възрази. Кралицата умря от заразна болест, а Валанс беше единственият й любимец — момче за всичко, — което непрекъснато търчеше до Лондон, Уиндзър, Шийн и Нотингам, винаги облечен като папагал.
— Кога замина той?
— С ковчега й. Придружи го до Лондон. Защо питаш? Чърк само поклати глава и се загледа в ръкописа, избягвайки любопитните погледи на Скейтлок и Крабтрий.
— Случи ли се нещо необичайно — попита Никълъс — по време на престоя на кралицата тук?
— Не съм бил тук през цялото време. Режимът в замъка беше твърдо установен. — Астън с копнеж погледна към вратата, сякаш се надяваше посетителите му да изчезнат. — Не, нищо необичайно не се е случвало. Нищо. — Той почука по писалището, за да изрази нетърпението си. — Има ли нещо, което искате да видите? Каквото и да е, господа? — Той ги огледа подред. — О! — Пръстите му се вдигнаха към устата. — Мастър Чърк, питахте за старата кралица. Да, тя обичаше да разиграва номера.
— Какви номера?
— Замъкът се командваше от няколко благородници, доверени хора, подбрани от краля. Сменяха ги доста често, на всеки три или четири години, в случай, че някой се сближи твърде много със старата кралица. Все пак, тя говореше доста убедително.
— Говореше за някакви номера? — настоя Никълъс.
— Да, очевидно кралицата мразеше тези кралски първенци и обичаше да ги дразни. От време на време се криеше.
— Криеше се? — възкликна Никълъс.
— Да, внезапно изчезваше от покоите си, особено често в месеците преди смъртта си. Замъкът бръмваше като разтревожен кошер — войници и прислужници щъкаха навсякъде, пратеници с уплашени лица обикаляха околността. После тя се появяваше. Виждаха я да се разхожда спокойно по някоя галерия или коридор, като тихо се наслаждава на хаоса и объркването, които беше предизвикала.
За щастие Астън млъкна, за да избърше носа си в ръкава на жакета.
— „Императрицата“ знаеше какво прави.