— Колко дълго продължаваха тези игрички? — попита Крабтрий.
— Цяла сутрин или цял следобед. В един-два случая старата кралица не се появяваше до късно вечер, след като беше изчезнала от зори. Просто обичаше да тормози офицерите.
— Но къде е можела да се скрие? — попита Никълъс. Астън разпери ръце.
— Замъкът Райзинг е като заешка бърлога, мастър Чърк, пълен е с ниши и тайни коридори. Повярвай ми, ако тръгнеш из него, особено сега, когато е толкова пусто, ще ми отнеме ден и половина, за да те намеря.
Никълъс кимна и потри ръце.
— Мили Боже, Астън — промърмори той, — тук е адски студено.
Астън стана и премести мангала с въглища по-близо. Крабтрий придърпа стола си напред, като почти изблъска Никълъс встрани, за да протегне ръце към топлите пламъци.
— Да, тя беше истинска кралица — продължи Астън, като седна. — В други дни можеше да се види в параклиса, коленичила на молитвеното си столче, набожно като монахиня. Но всичко това е минало. Искате ли да ви разведа из замъка?
Никълъс поклати глава.
— Не, не. Но нали може да се разходим и да огледаме?
Астън кимна живо. Никълъс, облекчен, че ще бъде далеч от мърлявия комендант, се върна в потискащата голяма зала.
— Е, какво разбрахте от всичко това? — попита той двамата си спътници.
Крабтрий огледа пустеещата зала. Забеляза паяжините и местата, където драпериите и гоблените са били изтръгнати от стените.
— Бог да ни пази, господарю! Сигурно е било истински ад да се живее тук!
— Да видим сами! — промърмори Скейтлок. — Астън може да хленчи, че всичко е отнесено, но — той сви философски рамене — никога не се знае.
— А какво ще стане, ако не намерим нищо? — изхленчи Крабтрий. — Господарю, студено ми е, гладен съм, а задникът ми е набит от седлото. Омръзна ми от скапаната провинция. Тук е студено и мрачно, а хората приличат на плашила. Искам да се върна в Лондон.
Никълъс се усмихна и го тупна по рамото.
— Добродетелта е сама по себе си възнаграждение, мастър Крабтрий, а това е най-дългият период, в който си бил добродетелен, откакто си излязъл от утробата на майка си.
— Той има ли майка? — попита саркастично Скейтлок.
— И баща също! — отсече ядосано Крабтрий. — Което е повече, отколкото може да се каже за някои хора.
Двамата мъже заспориха добродушно, докато Никълъс не им каза да млъкнат и те започнаха обиколката на замъка. Астън беше прав, замъкът Райзинг приличаше на гробница. Стаите бяха празни и неприветливи, галериите и коридорите — мрачни и студени. От време на време в покоите на кралицата те виждаха следи от предишния разкош — имаше корнизи от позлатен гипс, а на някои стени имаше невероятни стенописи, изобразяващи с изобилие от цветове различни библейски сцени. Въпреки това мястото беше запустяло, опразнено от кралските реквизитори.
— Не биха пропуснали и игла в копа сено — промърмори Никълъс. — Ако можеха, щяха да вдигнат и стените.
Слизаха и се качваха по стълби, влизаха в различни стаи. Понякога срещаха някой опърпан прислужник или войник. Когато ги молеха да им покажат пътя, те им отговаряха надве-натри.
— Нищо чудно, че старата кралица е можела да ги разиграва — промърмори Крабтрий, докато надничаше в една мрачна ниша. — Все едно да ловиш мишки в сеното. Мястото е пълно с капаци по пода, ниши и тайни коридори.
Никълъс кимна.
— Малко прилича на голямата тайна на кралицата — каза той и спря пред това, което изглежда беше параклисът на замъка. — Казвам ви, решен съм. Щом се върнем в Лондон, ще намеря сър Еймиъс Петри. Ще му кажа всичко, което знам, ще му обясня, че тази работа е над възможностите ми и ако не му харесва, да върви да се обеси.
Крабтрий се ухили до уши, но Скейтлок изглеждаше притеснен. Никълъс не му обърна внимание. „Какъв е смисълът“ — мислеше си той, докато отваряше вратата на параклиса. Накъдето тръгнеха, стигаха до задънена улица. Влезе и огледа мрачното помещение. Капаците на всички прозорци бяха затворени.
— Очевидно Астън не е особено набожен — промърмори той и думите му отекнаха глухо в стените. — Крабтрий, запали факлите.
Хитрецът го послуша и параклисът се обля в светлина. Чърк се огледа.
— Параклисът е голям — промърмори той.
Опита се да си спомни откъде бяха минали и осъзна, че сигурно се намира на приземния етаж, в далечния край на голямата крепост. Резбована преграда разделяше помещението. През нея Никълъс зърна стълби и издигнат олтар. Капаците на прозорците скърцаха злокобно под студения вятър, който караше пламъците на факлите да танцуват и сенки да трепкат по стените и пода. Беше голо, неприветливо място, опразнено от всички мебели, с изключение на стол с висока облегалка и пейка от едната му страна, които се намираха пред преградата.