— Съжалявам, господарю — простена той. — Какъв край за един мошеник! Няма да кажеш в Лондон, нали? Влязоха, преди да се усетя. Кажи, Скейтлок…
Крабтрий примигна. За секунди цялото му тяло се вдърви, после очите му се замъглиха, от устата му потече струйка кръв и главата му падна настрани. Никълъс потърси пулса на шията му, но не усети нищо. Погледна през рамо.
— Мръсна убийца! — просъска той.
— Стани, Чърк, и иди до опуления си приятел. Никълъс наблюдаваше арбалета със заредената стрела, която чакаше да излети от тетивата му.
— Предполагам, че те изпраща господарят ти?
— Да, така е. Не беше трудно да ви проследим — до Норич, после до замъка Райзинг. А сега открихте тайната, нали? — Нощната сянка се усмихна. — Хиляда години не бих се сетила каква хитра кучка е била старата Изабела. — Тя кимна към входа на мазето. — Сигурно е открила старата крипта или поне част от нея, преди строителите на тази мрачна сграда да я довършат. И какъв брилянтен план! Да умреш от някаква зараза. Никой не би се осмелил да се приближи до трупа й. Ковчегът е бил запечатан, поставен във втори оловен ковчег и закаран в Лондон, за да бъде оплакан от краля и благородниците. Чудя се какво ли е имало в него — камъни, статуя? — Тя подуши въздуха и сбръчка нос от праха, който беше започнал да се вдига от дупката. — После бързо погребение в Лондон, докато Валанс наеме венецианска галера да го докара до някое от заливчетата тук и се върне във вече пустия замък, за да отведе господарката си от скривалището й. — Нощната сянка наклони глава на една страна. Мълчаливата й спътница до нея не помръдваше.
— Кой ти каза всичко това? — заекна Никълъс. Нощната сянка изящно вдигна рамене, но не отмести поглед от Чърк.
— Щом дойдох тук, разбрах какво сте открили. Разумното обяснение. Само жена може да измисли такъв план. И само глупав мъж като Валанс може да го провали. Трябвало е по-бързо да се махне от францисканската църква. Ако беше останал в града още един ден, можеше да избяга. Предполагам, че старата кралица е имала запаси за седмица. Можела е да бъде свободна, седем дни след предполагаемата си смърт.
— Защо не е излязла? — попита Скейтлок.
— Камъкът може да се вдигне само отвън. Във всеки случай, щом Валанс не е бил тук с галерата, каква полза?
— Как е умряла? — попита Нощната сянка, искрено любопитна.
— Можеше да е от глад — отвърна Никълъс. — Сигурно щеше да се изтощи и да заспи. Но всъщност е избрала римския начин.
— Имаш предвид самоубийство?
— Да, защо не видиш сама? Нощната сянка горчиво се усмихна.
— Стига, мастър Чърк, не съм глупава като теб. Знам какво си намерил. Видях триумфиращата усмивка на грозното ти лице, когато се качваше. Сега, защо не ми го дадеш?
— За какво говориш? Нощната сянка протегна ръка.
— Хайде, хайде, хвърли го на пода. — Тя посочи до себе си. — Достатъчно близо до мен, за да го взема и достатъчно далеч, за да не правиш глупости.
Никълъс погледна към Скейтлок, който му отвърна със стъклен поглед, и бръкна в жакета си. В този миг вратата на параклиса рязко се отвори.
— Какво е това? Какво е това, а? — Старицата, която ги беше притеснила вчера, се вмъкна в черквата.
Нощната сянка и спътницата й се обърнаха. Старата жена залитна, когато стрелата я улучи в гърлото и я запрати като парцалена кукла през отворената врата. Скейтлок се хвърли напред в мига, когато Никълъс скочи срещу Нощната сянка. Усети как стрелата от арбалета изфуча край лицето му, после се блъсна в нея и двамата се затъркаляха по пода. Топло и гъвкаво, тялото й се извиваше като котка под него. Той се уплаши, докато се опитваше да хване ръцете й под разкошните дрехи. Ритна я, притеснен, че вече е извадила камата си. Тя се претърколи, ловка като танцьорка, пусна арбалета и се надигна с италиански стилет в ръка. Никълъс понечи да се изправи, но кракът му се заплете в дрехата й, той залитна и падна отново назад. Нощната сянка беше до него, връхлитаща като ангел на отмъщението, сграбчила с две ръце дръжката на камата. После Никълъс чу свистене и красивото лице на куртизанката се превърна в кървава каша, когато стрелата я улучи между устата и носа. Той се претърколи настрани, точно когато тя падна върху твърдия под. Скейтлок стоеше над трупа на спътницата й, която лежеше с отметната качулка и гърло, прерязано от ухо до ухо. Прислужникът хвърли арбалета на пода и се приведе, притиснал стомаха си, сякаш щеше да повърне. Известно време Никълъс само го гледаше, докато овладее треперенето на собственото си тяло. Стомахът му се сви на топка, а краката му омекнаха и се загърчиха, сякаш мускулите му имаха собствена воля. Опита се да говори, но гърлото му беше сухо, а езикът му беше набъбнал. Искаше да помръдне, но не можеше. Никога нямаше да се измъкне от това прокълнато място. Най-накрая той скочи и тичешком отиде до вратата на параклиса. Затръшна я и бързо се върна при Скейтлок.