— Възможно ли е — попита Никълъс — да разгледаме съдебните архиви от Оксфорд за деветата година от царуването на крал Едуард Втори?
— Разбира се! Разбира се!
Брат Елиас тръгна между рафтовете, притиснал пръсти към устните си. Известно време той се разхождаше и си говореше сам. После спря, възкликна високо, подпря очуканата стълба до най-отдалечената стена и внимателно се покачи по нея. После започна да разглежда свитъците пергамент, като цъкаше с език и от време на време се извиняваше на Никълъс.
— Тук е, тук е — промърмори той. — Всяко руло е надписано. Да, ето го, Оксфорд, 9, Едуард Втори, 1316-а. — Елиас се взря внимателно в етикета. — Съдиите пристигнаха в Оксфорд на Еньовден. Както и да е, виж го сам.
Той слезе долу и подаде свитъка на Никълъс, който го разви на масата. Скейтлок изстена, когато видя колко е дълъг.
— Поне шестнайсет кожи са — каза Никълъс, като посочи шевовете по дължината на свитъка. — Писарят записва протокола и решението на съда, после кожите се съшиват и оставят тук, когато кралските съдии се завърнат в Уестминстър.
— Какво търсиш? — попита Скейтлок.
Никълъс прокара пръст по лявата колона, която съдържаше списък с имената на подсъдимите във всяко дело.
— Палмър — каза той. — Търся Саймън Палмър. Когато брат Елиас се върна към задълженията си, Скейтлок продължи да се оглежда, разтревожен колко бързо се топи восъкът на разграфената на часове свещ. Никълъс прегледа всички дела, представени пред кралското правосъдие в Оксфордския университет в онова далечно лято на 1316. Той бързо прехвърли случаите на убийства, изнасилвания, палеж, грабеж по кралските пътища, оскверняване и лъжесвидетелстване — тъжен каталог на човешкото нещастие. След всеки случай писарят беше отбелязал наказанието, глоба или susp per coll — „обесване за врата“. Без да обръща внимание на мърморенето на Скейтлок и бърборенето на брат Елиас, Никълъс продължи търсенето си, докато…
— Мили Боже! — прошепна той. — Брат Елиас?
— Да, Никълъс?
— Моля те, претърси архивите на Кралския съд. Търси дело, отнасящо се до някой си Саймън Палмър между 1316-а и 1317-а. Трябва ми и списъка на екзекуциите в Смитфийлд или където и да е в столицата. Ще ги намериш в списъка на изведените от тъмницата.
Елиас, който имаше голямо желание да помогне, се разбърза. Без да обръща внимание на молбите на Скейтлок да го осветли, Никълъс продължи да чете.
— Какво е това? — Прислужникът го стисна за китката. — Какво намери, господарю?
Никълъс погледна и кимна към Елиас, който макар че търсеше из архивите, се опитваше да долови какво се казва.
— Това, което открих, Скейтлок — прошепна той, — е историята на Саймън Палмър, Крайстчърч Медоуз и една свиня.
Спътникът му се втренчи в него.
— Господарю, ума си ли изгуби?
— Не, Скейтлок, но мисля, че открих истината.
Той нави пергамента и се загледа в Елиас, който ровеше из архивите, вдигайки малки облаци прах. Най-накрая монахът спря. Почеса се по главата и се върна с два свитъка в ръцете. Краищата им бяха грубо срязани.
— Не разбирам това — каза това. — Това са архивите на Кралския съд за годините от 1316-а до 1318-а, но пергаментът е бил срязан на две. Някой е изрязал една страница. Чудя се кой би го направил.
Старият архивар стисна устни и се изправи с блеснали очи.
— Това не е само кражба, а предателство. Който го е направил, трябва да отговаря за подобно унищожение пред Кралския съд.
— Съмнявам се, че ще откриеш престъпника или престъпниците — каза Никълъс. — Вероятно отдавна са мъртви. — Той се направи, че не вижда озадаченото изражение на Елиас. — Ами списъкът на обесените?
Елиас отиде в друга част на своята съкровищница. Този път се върна триумфиращ.
— Да, да, намерих го. Нали каза Палмър, Саймън Палмър? Студент от Оксфорд?
Никълъс кимна.
— Бил е обесен, но не пише защо. В Смитфийлд през ноември 1316-а. — Той погледна ръкописа. — Не пише защо — повтори той. — Не мога да разбера защо архивите ми са били съсипани. — Той вдигна поглед, после се огледа изненадан — стаята беше празна.
Никълъс, дърпайки Скейтлок за ръкава, вече бързаше през двора към двореца Уестминстър и по Кралското стълбище към реката. Скейтлок протестираше, но господарят му отказа да отговори на потока от настоятелни въпроси, докато не наеха една баржа и не поеха нагоре по реката към Куинсхайт.
— Господарю, ти никога не си бил груб — оплака се Скейтлок, — но дори не се потруди да се сбогуваш.
— Елиас ще ме разбере — отвърна Никълъс и пристегна качулката около главата си срещу пронизващата речна мъгла. — Сега знам за какво е било всичко това или поне мисля, че знам.