Никълъс млъкна и погледна сър Еймиъс. Шерифът беше блед, езикът му постоянно овлажняваше устните и очите му непрестанно шареха през рамо към фигурата, която се криеше в сенките зад него.
— Изабела се е крила там?
— Да, но направила две грешки. Първо, подценила сина си, който знаел, че Валанс й е много близък. Второ, Валанс действал твърде бързо и разтревожил краля, който решил, че майка му е поверила скандалната тайна на доверения си придворен. — Никълъс вдигна рамене. — Останалото знаеш.
— И Изабела умряла от глад?
— Съмнявам се. Тя осъзнала грешката си. Валанс нямало да се върне. Можела да избяга, но за какво? Затова глътнала отрова.
— И къде са доказателствата за всичко това?
— Изпрати най-доверените си хора в замъка Райзинг. Накарай ги да разбият пода на параклиса. Ще намерят трупа на кралицата — гласът на Никълъс стана студен — до този на моя добър приятел Крабтрий. Ще намерят и труповете на твоите убийци и на една старица, чието случайна намеса ми спаси живота. — Това е историята ми, родственико. Сега, когато знаеш тайната, какво ще правиш с нея?
Сър Еймиъс с леко треперещи ръце развърза торбичката.
— Прочете ли това?
Никълъс кимна.
— Не го разбрах — излъга той. — Но накарах да го препишат. Копието е на тайно място, заедно с признанията ми под клетва.
Сър Еймиъс сложи ръкописа на писалището си.
— Почакай отвън — нареди той. — Ти и — той посочи с ръка Скейтлок — онова същество.
Никълъс се подчини. Прислужникът му мълчаливо го последва. Стояха в галерията, съзнавайки присъствието на рицаря и стрелците му, блокирали стълбището в двете посоки. Скейтлок избягваше погледа на Никълъс. Разбираше, че Петри се съветва с господаря си. Но кой беше той — кралят, златокосият Едуард или войнственият му син, Черния принц? Никълъс знаеше, че сега се решава съдбата му, заедно с тази на Скейтлок, Катрин и Джон, Биатрис и Робърт.
— Мисля, че няма да се видим вече, господарю — каза Скейтлок тъжно.
Никълъс го погледна.
— Кажи ми — настоя той — кой си ти? Скейтлок се усмихна и поклати глава.
— Защо да го правя? И двамата ще разберем съдбата си след няколко минути.
Вратата на стаята се отвори и сър Еймиъс ги покани вътре. Никълъс се взря в сенките зад писалището — беше сигурен, че който и да се беше крил там, вече беше излязъл през някоя тайна врата.
— Седни, седни.
Сър Еймиъс отново се усмихваше до ушите, макар че продължаваше да пренебрегва Скейтлок, който остана прав.
— Е, родственико — шерифът се настани на стола си и засия срещу Никълъс, — предстои ти повишение. Аз…
Никълъс грубо го прекъсна.
— Ами Берисфорд, студен и гниещ в гроба, убит напразно? Ами нещастният Фромлих, чийто живот, заедно с този на родственицата му, угасна като свещ? Ами другите? Удушеният Мозби? Онази бедна старица в замъка Райзинг? Ами Крабтрий? Кой ще ги възнагради? Ами французите, убити като плъхове в уличката? Не, родственико — Никълъс сякаш изплюваше думите, — отказвам да приема предложението ти. Предпочитам да обикалям из „Сейнт Пол’с“ мършав и гладен като вълк. Дадох показания под клетва. Ще се оставя в ръцете на Бога и справедливостта, която е останала в този нещастен град.
Сър Еймиъс се приведе през писалището.
— Чуй ме, Чърк — каза той дрезгаво, — ако откажеш, няма да излезеш от Тауър жив. Както и спътникът ти. Скейтлок ще бъде арестуван.
— За какво? — възкликна Никълъс. Сър Еймиъс се облегна назад.
— За измяна. Но и защото е евреин, а както знаеш — шерифът се усмихна на смайването, изписано на лицето на правника — евреите бяха прогонени от Англия през 1290. Не им е позволено да се връщат, освен със специално разрешително. Скейтлок или по-точно казано, Кристофър Ратолиър, няма такова позволително.