Скейтлок и Никълъс излязоха от стаята. Рицарят ги придружи обратно до брега на реката. Когато излязоха през портата и останаха сами, Скейтлок се обърна.
— Нямаше избор, Никълъс. Никой не би постъпил по друг начин.
Чърк премигна, за да скрие сълзите си и се загледа в надвисналото небе.
— Знаеш ли — прошепна той, — току-що получих онова, от което винаги съм имал нужда, а сега не го искам. — Той се обърна с гръб към Скейтлок и тръгна към брега на реката. Загледа се в слоевете мъгла, които се вдигаха от реката. — Трябваше да ми кажеш — каза през рамо. — Нямаше да има значение. Кристофър Ратолиър или Хенри Скейтлок, както и да се наричаш, ти никога не си бил мой слуга, ти винаги беше мой приятел.
Чу чакъла зад себе си да проскърцва. Когато се огледа, Скейтлок беше изчезнал.
— Скейтлок! — извика той. — Скейтлок!
Само граченето на гарваните му отговори. Мъглата го обви.
— В името на Бога! — извика той.
— Сбогом, Никълъс — обади се призрачен глас от гъстата мъгла. — Сбогом и дано Бог бди над теб винаги. Никога няма да те забравя. Не ме търси в „Трите жерава“. Ти си в безопасност, но аз не вярвам на сър Еймиъс Петри. Ще замина преди полунощ.
Никълъс се огледа, но не успя да разбере от коя посока идва гласът. Въздъхна и се запъти обратно към кея, където го чакаше лодка. Ругаейки ледените сълзи, които мокреха бузите му, той се загледа към Тауър, чиито кули се издигаха от мъглата.
— Бъдете проклети! — прошепна той. — Вие и всичките ви тайни!
ЕПИЛОГ
Правникът спря да говори. Избърса леко очите си и сведе глава над чашата с ейл.
— Ти ли си бил? — попита Батската невяста. — Ти ли си Никълъс Чърк?
Лицето на Правника остана скрито зад халбата, макар че наблюдаваше с ъгълчето на окото си своя приятел Иконома.
— Е — обади се Ханджията Хари, — ти ли си мастър Чърк? Правникът остави халбата и леко се усмихна на Игуменката. Тя го гледаше, а красивите й очите бяха забулени в сълзи. Той поклати неясно глава и погледна към Църковния пристав, който непохватно му намигна в отговор.
— Хайде, хайде — извика Кармелитът, — можеш да ни кажеш.
— Разказах ви моята история — отвърна Правникът.
— Ами тайната? — попита Кармелитът.
— Ако ви я кажа, тя няма вече да бъде тайна, нали? Хорово несъгласие посрещна думите му.
— Не може да постъпиш така! — възкликна Ханджията Хари.
— Мога, сър, и ще го направя!
Правникът отмести стола си и прекоси кръчмата. Игуменката се надигна, но той поклати глава и излезе в градината. Дъждът беше спрял. Въздухът беше натежал от аромата на билки и диви цветя. Той се отдалечи от кръчмата, докато стигна една пейка, отделена от жив плет от спътниците му поклонници. Отпусна се на нея, обхвана лицето си и захлипа.
— Скейтлок, Скейтлок — прошепна той. — Как бих искал да бъдеш тук. Стигнах до ръба, но не го преминах.
Погледна нагоре, стреснат от шума на стъпки. Тъй като гледаше срещу слънцето, отначало не разбра кой е. После разпозна облечената в кафяво расо фигура на Свещеника.
— Ще си тръгна, ако искаш — промърмори духовникът. — Но ти изглеждаше толкова нещастен, изпълнен с такова страдание, че трябваше да дойда.
Правникът се усмихна.
— Толкова ли си личи, отче?
— Да. — Свещеникът протегна крака и оправи мръсното си расо. — Скейтлок ти е харесвал, а от това, което ни разказа, и на мен ми хареса. Помислих си, че може да е евреин.
— Защо?
— Заради омразата му към бащата на Изабела, Филип Френски, който жестоко е преследвал сънародниците му.
— Ще изслушаш ли изповедта ми?
— Щом желаеш. Правникът се прекръсти.
— Тогава, прости ми, отче, защото съгреших. Минаха много-много години, откакто се изповядах за последен път. Казвам се Никълъс Чърк. Аз съм правник, влиятелен човек, уважаван в Уестминстър и сред колегите си, който има всичко, но може би е погубил живота си. Блудствал съм. Напивал съм се. Лъжесвидетелствал съм срещу ближния си. Почитах гордите и презирах слабите. Но най-големият ми грях е страхът. Имам една тайна.
Свещеникът вдигна ръка.
— Искаш ли да ми я кажеш?
— Затова тръгнах на поклонение в Кентърбъри — отвърна дрезгаво Правникът. — За да коленича пред гробницата на великомъченика Томас Бекет. Искам да притисна лице към мрамора и да му кажа всичките си тайни, за да намеря лек за душата си.