Щом Никълъс и Скейтлок завиха по улицата и се озоваха в Чийпсайд. Под заострените стрехи на къщите, почувстваха студения полъх на ледения вятър. Земята под тях, смесица от кал, киша и съдържанието на нощните гърнета, беше замръзнала като камък. Те се сгушиха в наметките си, докато преминаваха по уличките на щавачите и през стария еврейски квартал. Уличният шум се превърна в оглушителна врява. Из целия Чийпсайд се чуваха виковете и препирните на търговци и купувачи.
— Риба! Кой ще си купи риба?
— Оцет! Чист оцет!
Те продължиха покрай сергиите с гнили плодове и сгърчени наденички, покрай търговци, предлагащи скумрия и розмарин. Калайджия удари по гонга си:
— Имате ли медни съдове, тенджери, тигани за поправка? — ревна той.
Минаваха каруци, които се хлъзгаха и подскачаха върху неравната настилка. От близката черква прозвуча погребална камбана, почти заглушена от рога на касапина. Кръчмите и гостилниците бяха отворени и миризмата на силен ейл, прясно опечен хляб и престояла храна, овкусена със силни подправки се носеше във въздуха. Никълъс забеляза, че Скейтлок се стяга, както винаги, когато се намираха сред тълпа. Правникът спря и хвана за рамото прислужника си.
— Какво има, Хенри? Какво става? — попита той, както беше питал и друг път. Вгледа се в пребледнялото лице на Скейтлок. — Лошо ли ти е? Трябва ли ти лекар?
Скейтлок поклати глава.
Един пристав бързаше покрай тях, като влачеше след себе си жена, осъдена за проституция, за да я изгони извън крепостните врати. На врата й имаше желязна халка и мъжът я теглеше, сякаш беше куче. Никълъс отстъпи настрани. Скейтлок му обърна гръб и правникът беше сигурен, че той иска да скрие лицето си, макар че не забеляза страх в очите му. Никълъс въздъхна. Добре ли беше постъпил, като заведе този мъж в къщата на сестра си?
— Хенри — прошепна той, — от какво те е страх? Кой си ти?
— Ами ти, господарю? — изхриптя Хенри. — Какво ще кажеш за себе си? Кой е Робърт? Коя е Биатрис? Защо не се връщаш в Норич? Сестра ти говори за това всеки път, когато се напиеш или спиш.
Никълъс се усмихна горчиво.
— Някой ден ще ти кажа, Хенри.
— Добре, господарю. Някой ден. Нека и двамата запазим тайните си. Чака ни работа.
Никълъс го хвана за лакътя и те минаха покрай заплашителния силует на тъмницата Нюгейт и позорните стълбове, които вече бяха заети от престъпници — търговец, прислужник, заловен в прелюбодеяние, и двама джебчии. Никълъс мислеше за Скейтлок. Беше ли прелюбодеец? Беше ли избягал от съпругата и семейството си? Къде ходеше вечер? В бардаците и вертепите на Съдърк или Уайтфрайърс? Той се наведе към него.
— Отец Томкинс каза, че има нов френски мадригал, който ще ни позволи да изпълним на службата.
Скейтлок кимна и разговорът се прехвърли върху предимствата от петгласния хор и достойнствата на грегорианското пеене. Никълъс и Скейтлок завиха по Холборн, а после по Чансъри Лейн, близо до Пазарния хан. Къщите станаха по-богати и заобиколени с градини, покрити с мразовитото одеяло на леда. Къщата на сър Еймиъс Петри беше най-голямата. Намираше се на собствена земя и беше изградена от черно дърво — дебели, широки дъбови греди, позлатени и украсени с причудливи елементи. Между тях гипсът проблясваше, чист като сняг. Всеки от четирите етажа се издаваше малко повече от предишния, а прозорците бяха от оловно стъкло. Никълъс хвана голямото медно чукало с формата на рицарски шлем и силно потропа.
Един слуга ги поведе по коридор с ламперия, с дебели вълнени килими и картини по стените, в които Никълъс забеляза влиянието на холандски и немски художници. Изкачиха се по дъбово стълбище и преминаха през дълга галерия, където беше толкова тъмно, че восъчните свещи, поставени в сребърни свещници вече бяха запалени. Прислужникът почука на една врата в края на галерията.
— Влезте! — обади се мек, изискан глас.
Стаята на шерифа беше облицована с дъб. Излъсканият под беше покрит с килимчета. Заради малките прозорци, стаята беше тъмна, но свещите обливаха мястото около бюрото с водопад от златиста светлина. Сър Еймиъс седеше зад писалището. Едната му ръка, обсипана с пръстени, тихо почукваше по повърхността му, а другата прелистваше документите. Той вдигна поглед и се усмихна. Смуглото му лице под плоската шапка беше изгубило част от суровостта си, макар че хлътналите му очи останаха твърди, докато изучаваше далечния си родственик. Той се загърна още по-плътно в робата си и се наведе над бюрото.