Пинелъпи Уилямсън
Пазителят на сънищата
На Дерек
Пазител на сънищата… и сърцето ми.
Те ще славят Бога свой,
ще пазят вечно езика-си,
но ще изгубят земята си,
и само Дивият Уелс ще им остане.
ПЪРВА ГЛАВА
Уелс, 1157 година. Вятърът разнасяше миризмата на сплъстена слама и протяжния писък на жена.
Рицар на кон прекосяваше опустошения град. По калния иът пред него се носеше къс коприна, ярък и ален като рубин. Вятърът за миг го заплете в счупено колело, а после отново го пусна на свобода и конските копита го стъпкаха дори без да усетят. Но когато от тлееща купа сено наблизо изхвърчаха стадо цвъркащи плъхове, конят спря и се дръпна уплашен. Бързо и ловко, рицарят усмири огромното черно животно и продължи пътя си. Премина покрай куп пламнала дървесина и огнените езици заиграха по изпотеното му лице, заискриха в сивите му като кремък очи. Изневиделица пред него изникна копиеносец с насмолена факла в ръце, извика през смях името му и подпали сламения покрив на една колиба. Огнен фонтан бликна към небето сред облаци от пепел и дим. От колибата се разнесоха ужасени писъци, ала рицарят не спря.
Наблизо се отвори врата и през прага й се претърколи някакъв стрелец. Той залитна към рицаря и се просна по очи в една локва. От гърба му стърчеше жътварски сърп. Струйки кръв, като изпуснато вино, се стичаха от разперените му ръце. След него изпълзя разплакано девойче, чиято разкъсана туника оголваше малки, прозрачно бели гърди. Ала рицарят подмина и нея, и почупените грънци, и прокъсаните чували с жито, и цялата ненужна плячка, захвърлена но пътя му. Той яздеше с една-единствена цел — да излезе през изкорубената градска порта и да спре в сянката на каменния зид.
Блуждаещият му поглед пробяга по изровения път, който се виеше край реката и свършваше пред една крепост. В сивия здрач песъчливите й стени добиваха червеникавочерния цвят на засъхнала кръв. Крепостта издигаше мрачна снага на фона на натежалите от дъжд облаци, и само в самотен прозорец на кулата мъждукаше светлина.
— Рудлан…
Рицарят изрече името на крепостта, но в гласа му нямаше живец. И лицето му, белязано от тежкия шлем, опръскано с чужда кръв, не изразяваше нищо. Сякаш беше лице на надгробна статуя.
Той дълго се взира в бледия лъч светлина на кулата, а когато се обърна на лицето му имаше свирепа решителност…
— Рудлан, ще бъдеш моя!
Зад спуснатите капаци все още гореше свещ. В стаята седеше млада жена, държеше в дланите си купел. Той бе излят от злато, обрамчен с перли и за миг сякаш заискри и запулсира в ръцете й. Но макар да успокояваше ума и сърцето си, макар да се взираше в прозрачните дълбини на купела, тя виждаше само вода и потрепващото отражение на факлите зад гърба й. В ушите й изджавка някой:
— Виждаш ли нещо?
Ариана подскочи и водата се разплиска по розовата коприна на шлейфа й. Тя остави ядосано купела върху раклата и се зае с растящото мокро петно на скута си. После преметна дебела кестенява плитка през рамо и погледна към брат си.
— За Бога, нищо няма да се получи, ако ме гледаш като притеснен пастор в работилницата на алхимик, сякаш очакваш от ушите ми всеки момент да се извият струйки сяра!
— Това, което очаквам, е да ми кажеш каквото трябва да знам. — Той се обърна нервно, закрачи из стаята, върна се и насочи тънкия си пръст към лицето й. — Носиш оракулския знак на врата си, но когато се стигне до предсказания, не те бива много.
Ариана инстинктивно докосна старинната огърлица, която лежеше на шията й. Беше бронзова, с две извити змии, чиито глави се докосваха отпред с изплезени езици и искрящи изумрудени очи. Сега тези змии сякаш я душаха, но тя вдигна брадичка и отвърна на гнева на брат си.
— А ти, Сидро? Нима не носиш сабя на кръста си? Помага ли ти тя тази вечер да се държиш като мъж?
По страните на Сидро изби руменина. Той сви рамене и си тръгна обиден, а Ариана вече съжаляваше за изречените думи. Тя стана, доближи се до него и сложи ръка на скования му гръб.
— Наистина се постарах, Сидро, но знаеш, че така никога не се получава. Виденията не идват по заповед.
Сидро не промълви. Дори не се и обърна. Ариана едва се сдържа да не му се скара пак. Притеснението ги караше да се ругаят взаимно. Притеснението и страхът. Сидро знаеше, че виденията никога не идваха по желание. Появяваха се рядко и неочаквано и след тях сестра му се чувстваше болна и обзета от ужас. Той също се страхуваше. Искаше му се тя да прозре бъдещето и да му каже дали ще спечели утрешната битка.