Устните му трепнаха и Ариана се наведе напред, притворила очи.
— Мислех, че човек трябва да загине по време на кръстоносен поход, за да си осигури запазено място там горе, но ако стигна до райските порти пръв, обещавам да ходатайствам пред светиите за теб. Да не би да искаш целувчица, скъпа?
Тя подскочи и страните й пламнаха.
— Не ставай глупав, Рейн.
— Тогава сигурно си яла нещо люто, та затова зяпаш така като гладна риба.
Тя се обърна така засрамена, че й се искаше земята да се отвори и да я погълне. Отиде, до масата и взе да разглежда скицата. В единия ъгъл, под южната кула на крепостта, имаше някакъв надпис. За първи път виждаше нещо такова. Буквите, ако това изобщо бяха букви, не бяха нито ръкописни, нито печатни, а по-скоро приличаха на следи от птици по пресен сняг.
— Този надпис е много странен. Какво казва?
Като не получи отговор, тя вдигна глава да го погледне. Поради някаква незнайна причина от веселия, закачлив разговор, който само преди миг бяха водили, не бе останала и следа и сега очите му я гледаха студено.
— Това е на арабски, милейди — отвърна й Талезин, появил се като изневиделица на вратата. — Макар че говори по малко на езика на неверниците, господарят не може да чете писанията им.
Момчето стоеше прегърнало арфата си и се хилеше, сякаш й поверяваше някаква тайна. Без да поиска разрешение, той се вмъкна в стаята и приседна на ръба на масата.
— Значи взехте пари от Симон Евреина и сега ще строите нова крепост? А помислихте ли откъде ще вземете камък, милорд?
— В земите на абатството има чудесен гранит — подхвърли Ариана. — Макар че монасите не го дават лесно.
— Да — изсмя се Талезин. — Епископът веднъж за малко не простреля граф Шрубъри като го хвана, че се опитва тайно да извлече камък от кариерата му. Било е посред нощ, та сигурно заради това старецът не е успял наистина да убие горкия граф. Не, милейди е права. Епископът е ловък стрелец, а като става въпрос за гранита му, става много опърничав. Освен това е и уелсец — смигна той на Ариана. — А всички знаем колко непредсказуеми могат да бъдат уелсците.
Рейн изръмжа в съгласие, а Ариана му отвърна със същото. Той не се усмихна съвсем, но ъгълчетата на очите му заиграха.
Талезин прокара тънките си пръсти по струните на арфата и произведе жалостен стон.
— Какво ще кажете за малък подкуп, милорд?
Рейн стоеше, вперил поглед в Ариана и му трябваше известно време да отговори.
— Колко?
— О, няколко коли жито ще свършат работа. Макар че не бих се наел да преговарям с него, ако бях на ваше място, милорд. Епископът мрази всички, но норманците са сред най-върлите му неприятели. За съжаление и към жените не е особено благосклонен. Смята ги за низки твари, пратени на земята да вкарват в грях мъжете. Но към лейди Ариана, понеже носи гвинедска кръв, може би ще се отнесе по-добре. Предлагам да пратите жена си да преговаря вместо вас, милорд. С три коли жито и сър Одо с десетина рицари за охрана.
Лицето, което Рейн обърна към нея, принадлежеше на черния рицар от виденията й — сурово, със сиви като кремък очи и свити, свирепи устни. Ала гласът му бе учудващо нежен.
— Ще направиш ли това заради мен, Ариана?
Буца заседна в гърлото й и очите й най-неочаквано се напълниха със сълзи.
— Ако пожелаете, съпруже — съумя да изрече тя. Талезин наведе глава и кичур огненочервена коса скри хитрата му усмивка. Малкият прегърна арфата и прокара ръка по струните.
— След като решихме и този въпрос, милорд, бих искал да ви изсвиря нещичко. Някоя любовна песен, може би?
Рейн изръмжа някакво проклятие и отвърна:
— Само да не е оная проклета балада за оназ глупачка, дето живеела в някакво езеро и оня щурак, който се мъчи да я ухажва гол като пушка.
Ариана едва сдържа смеха си, а горкият Талезин въздъхна тежко и лицето му, не цялото му тяло, сякаш посърна като вчерашна китка. Но все пак отново хвана арфата и из стаята се разнесоха весели трели.
Рейн нави скицата на неговата крепост и я завърза с овехтяла панделка. Ариана гледаше профила му и си мислеше за детето, което растеше в утробата й. Дали ще наследи тесния нос и острите скули на баща си, дали ще има неговата гарвановочерна коса и тези сиви, толкова светли очи? Беше дошла да му каже новината, но реши да изчака, докато свърши работата в абатството, защото иначе той без съмнение нямаше да се съгласи да я пусне. А това беше прекрасна възможност да му докаже, че наистина е негов верен васал, че вярата му в нея не е напразна.