И все пак нещо около това пътуване я караше да се чувства неловко. Имаше усещането, че тоя проклет оръженосец, който си вреше носа навсякъде, умишлено въвлича и двамата в плана си, точно както се водят крави на паша. Както я бе въвлякъл в онзи провал с рождения ден на Рейн. Да, впоследствие той сърцераздирателно се кле, че е невинен, дори пророни някоя и друга сълза, моли я на колене за прошка, но тя и досега не му вярваше напълно.
Но сегашният план изглеждаше логичен — Рейн наистина щеше да има нужда от гранита на абатството, а в целия Рудлан нямаше по-подходящ човек от нея, който да отиде и да преговаря с епископа. Освен това именно тя бе споменала за кариерата. При наличието на сър Одо и още дузина въоръжени рицари едва ли можеше нещо да й се случи.
Започна да вали още щом поеха по пътя към абатството. Макар че провери няколко пъти намаслените кожени чергила, които покриваха житото, Ариана все се притесняваше, че влагата ще съсипе ценния й товар. Не след дълго краката на коня й бяха оцапани в кал до коленете, а броните на рицарите блестяха от вода. Дъждът беше студен и миришеше на зима.
Отначало пътят им минаваше покрай разпокъсани махали, чиито огньове присветваха в сумрака, но окосе-ните треви, в които пасеше добитък, скоро бяха сменени от диви, пусти мочурища и тъмни, непроходими гори. Пътят ставаше все по-тесен, докато накрая колите почти не можеха да се движат по него. Жребецът на Ариана се сблъска с коня на сър Одо и дървените им шпори се удариха.
Едрият рицар се ухили и белите му зъби проблеснаха в мрака.
— Отвратително време, милейди.
— Аз винаги съм обичала дъжда — каза му Ариана и преглътна стеклите се по лицето й капки. Дъждът имаше странен, сладък вкус.
— Така е, защото никога не ви се е налагало да се биете в такова време — отвърна той и прокара лапа по мокрото си лице. — Дяволски трудно е да държи човек сабя, когато ръката му е хлъзгава като на уличница… ъ-ъ-ъ, исках да кажа…м-м-м… По дяволите!
Сър Одо почервеня като домат, а Ариана от благоприличие скри усмивката си.
Навлизаха в дефиле — тихо и тъмно като църква, обградено с канари и вековни дъбове, чиито преплетени клони спираха и малкото светлина, проникнала през черните облаци. Листата скоро ще започнат да капят, помисли си Ариана, като видя потъмнелите восъчни корони на дърветата.
— Доколкото знам в Свещената земя не вали често — каза тя.
Сър Одо въздъхна облекчено и се хвана за тази по-безопасна тема като удавник за сламка.
— Не, същински ад е, нищо, че Христос се е родил там. Толкова е горещо, че дърво може да пламне. Е, на войника никога не може да се угоди, милейди — ухили се той глупаво.
На кой ли пък може, помисли си Ариана. Беше почувствала толкова разнообразни неща от мига, в който черният рицар нахлу във виденията и в живота й — и страх, и вълнение и дива страст, но нито веднъж не си каза, че е щастлива. И все пак то, щастието, беше там, обвило сърцето й като мек и нежен пашкул. Може би винаги е било някъде там, чакало е като цвете, заровено дълбоко в снега в очакване на пролет.
Дали го обичам? Не, прекалено рано е. Но го искам и имам нужда от него. Да, наистина имам нужда от него, от докосването му, от целувките, от силното му тяло, което обгръща моето, изпълва ме, изпълва женската ми утроба… сърцето ми.
Тя въздъхна едва чуто и се загърна в мантията си. Само преди два месеца не можеше да си представи живота си с него, а сега осъзнаваше, че не може да живее без него.
Ситният дъжд постепенно прерастна в порой. Струйки пара се виеха ниско по земята и обгръщаха изкорубените, възлести стъбла на дърветата, провираха се между плесенясалите скали. Един от рицарите извика и им посочи самотен сокол, който се рееше над главите им, разперил криле, като черно знаме, развято на фона на сивото небе.
В този момент от храсталака наблизо изскочи заек. Соколът го забеляза и полетът му сякаш застина във въздуха, а после със свирепа ловкост птицата се спусна и закова плячката с острите си нокти. Рицарите, до един запалени ловци, спряха да се насладят на гледката и възкликнаха в хор, запленени от красотата на лова.
Ариана тъкмо се канеше да пришпори коня, когато от дървото над главата й падна нещо тежко и се стовари на седлото зад гърба й. Тя дръпна юздите, за да не падне, но жребецът се олюля под неочакваната тежест и се подхлъзна на мокрите листа. Ариана отвори уста да извика, но усети нож в ребрата си и онемя.
Иззад дъбовете излезе мъж, следван от друг, после втори, трети, докато накрая колите и малката група рицари се оказаха обградени от мъже, насочили лъковете си към тях. Само един от тях беше на кон. Бе намазал лицето си с черна пръст, за да се слива по-добре с гората, а кестенявата му коса, дълга и разпусната по раменете, бе мокра и пълна с клонки и листа.