— Кайлид! — извика Ариана.
— Оставете сабите в ножниците си и дръжте ръцете си така, че да ги виждам! — изкомандва той и мустаците му се вдигнаха под подигравателна усмивка.
Зад гърба на Ариана някой примляска и се изплю през рамото й.
— Така, така-а-а, глезени кучи синове нормански, правете к’вото казва господаря, да н’ се наложи да разпра’яте на Черния дракон ’що жена му е разпрана.
Сякаш за да потвърди думите си, мъжът притисна ножа още по-плътно към тялото на Ариана и почти разряза кожата й.
От нападателя се виждаше само една черна, космата ръка, мръсна, с черни, почупени нокти. Ариана усещаше тежкото му хриптене и твърдата кожена туника, която се опираше до гърба й при всяко вдишване. Той вонеше — на риба, вкисната бира и пластове пот.
— Кайлид! — каза тя отново, този път по-меко. Страните на братовчед й бяха хлътнали, лицето му беше сбръчкано и изнурено, а меденокафявите му очи светеха с неестествен блясък, обладани от свирепост или може би зли духове.
— Добра стига, скъпа братовчедке. Както виждаш, получих съобщението ти.
— Какво съобщение! Не съм ти пращала никакво…
Ядосани викове и псувни прокънтяха из дефилето.
Ариана се извърна и острието се заби още по-дълбоко в плътта й. Хората на Кайлид сваляха насила каруцарите от колите с жито. Сър Одо понечи да ги спре, но беше прострелян в рамото.
Кайлид зацъка с език и поклати глава.
— Кажи на добрите си рицари да се държат прилично, Ариана. Обясни им, че сме дошли за житото, а не за кръвта им.
— Сър Одо… — простена Ариана.
— Приятелите ти ще вземат житото само през трупа ми — изсумтя сър Одо.
— Те не са ми приятели — запротестира Ариана, макар да виждаше по очите му, че той не й вярва.
Кайлид приближи коня си до нейния и като видя кръвта по дрехата й викна:
— За Бога, човече! Нали ти казах да не я нараняваш! Дрезгав глас изсвистя в ухото й, а от вонята на риба чак й се догади:
— Каза да изглежда като наистина!
Ножът изчезна, но сърцето на Ариана все още се блъскаше в гърдите й. Как щеше да убеди Рейн, че не е виновна за нищо, че не го е предала?
Кайлид се наведе и я потупа по бузата.
— Защо си тъжна, момиче? Всичко стана както го искаше. За жена си много полезна. Зимата щяхме да измрем от глад, докато се крием от стражите на оня кучи син. Да, коремите ни щяха да залепнат за гърбовете ако не беше твоята щедрост.
— Защо не отидохте при баща ми? Знаеш, че той ще ви даде убежище.
Кафявите очи на Кайлид я пронизаха.
— Не искам убежище. Рьос е моя и хич не ме е грижа за примирието. Няма да бъде васал на някакво си норманско копеле.
Той се обърна, махна с ръка и колите потеглиха. Отнякъде отново изскочи заек, но соколът отдавна си бе отишъл. Мъглата бе станала още по-гъста сякаш извираше от черната земя като от казан и само след миг погълна колите.
Кайлид отново се обърна и каза:
— Не се притеснявай, миличка. Ти идваш с нас. Макар че условията ни не са много подходящи за дами.
Мъжът зад нея се наведе напред, преметна косматата си ръка през кръста й и грабна юздите. После смуши коня с босата си пета и животното потегли.
— Не! — понечи да извика Ариана, но той я стисна още по-здраво, отнемайки дъха й.
Беше слаб ездач. Държеше юздите вяло и отпуснато и те се размятаха насам-натам като върви. Ариана го сграбчи за китката и захапа — така здраво, че зъбите й проникнаха през косматата кожа. Той извика, пусна юздите и тя забоде лакът в гърдите му. Мъжът залитна назад и се хвана за мантията й, а Ариана използва момента и се обърна, за да забие юмрук в лицето му. Той извика отново, плъзна се по задницата на коня и се строполи на земята.
Най-после се беше отървала от него, но за малко щеше да изгуби и коня. Едното от стремената й се изплъзна и ако не се бе хванала за гривата на горкото животно, щеше да се стовари и тя на земята.
Някак си успя да обърне коня и да го пришпори далеч от Кайлид и хората му. Отначало чуваше гневните викове на братовчед си след нея, а после остана само тропота на копитата и вятърът, който свистеше покрай ушите й.
Тя препусна през тясното дефиле, а после и през полето, докато най-после видя сър Одо и останалите. Те се разхождаха вяло, сякаш бяха излезли на лов, и изглеждаха изненадани, когато я видяха. Изненадани, но не и доволни.
— Защо не тръгнахте след тях? — викна им тя. Сър Одо въздъхна тежко и поклати глава.
— Дефилето сигурно е пълно със стрелци, които само това и чакат. Не ни е изпила чавка ума да вървим след тях.