— Тя точно това иска — да хукнем след тях, та да ни убият. Проклета кучка! — изръмжа един от рицарите.
Останалите закимаха навъсено и я гледаха с явно презрение. Омразата им, плътна като мъглата, сякаш я душеше.
Пред кулата на Рудлан Ариана слезе от седлото и допря лице до морната шия на жребеца. Кожата на животното беше гореща и мокра и миришеше на конска пот. Ариана долови движение наоколо, дочу викове и зарови лице още по-дълбоко в плътта на добичето, дано ударите на кръвта му заглушат света наоколо.
Той ще ме намрази, помисли си, Рейн ще ме намрази завинаги.
Тя вдигна глава и се обърна, като почти очакваше да види силуета на рицар в черна броня, очертан на фона на оловното небе.
Нямаше го. Дворът гъмжеше от коне, каруци и търговци, които се щураха насам-натам, но него го нямаше. Тя си спомни, че този ден се събираше господарския съвет. Обикновено Рейн го свикваше на открито покрай реката, но сега сигурно бе решил да го проведе в замъка заради лошото време.
Сред тълпата Ариана забеляза брат си, който се шмугна между пекарната и кокошарника. Отначало тя си помисли, че момчето гледа да се добере до тавата с горещи, пресни симиди, която изстиваше на каменния парапет, но после осъзна, че брат й всъщност оглежда нея и ескорта й. Погледът му зашари по тях и на устните му заигра доволна усмивка. В този миг Ариана разбра всичко.
— Рьодри!
Момчето подскочи като ужилено и хукна на зигзаг през двора, прескачайки калта и локвите. Ариана се спусна след него.
— Рьодри! Твойта кожа проклета! Веднага се върни!
Застигна го при ковачницата и го хвана за яката.
Момчето се развика, задърпа се, но Ариана нямаше намерение да го изпуска. Ковачът, който майстореше поредната ризница, спря заинтригуван и чукът му увисна във въздуха, а потното му лице се оживи от любопитство.
Ариана сграбчи Рьодри за ръката и го избута далеч от ококорените очи на ковача.
— Господи, Ариана, пусни ме! Ще ми отскубнеш ръката! — загърчи се Рьодри.
Ариана го стисна още по-силно.
— Заслужаваш да ти отскубна главата! — отвърна тя и го блъсна към клетките наблизо. Соколите възнегодуваха за това обезпокояване с какафония от пронизителни крясъци. — Ти ли предаде господаря?
Рьодри се изплю в калта.
— Черният рицар не ми е господар.
— Не ме будалкай, момче. Ти ли прати вест на Кайлид за житото?
— Дори да съм аз, какво от това? Мъжът ти е норманец и за мене е чест да го мамя, винаги когато мога.
Ариана го пусна и се облегна на клетките до него. Тежка, метална смрад се носеше от кофите със сурово месо, от които се хранеха соколите, но тя дори не я забеляза. Цялото й тяло се тресеше от безпомощен гняв, а от страх и отчаяние почти й се повдигаше. Винаги ли щеше да й се налага да избира между съпруга и семейството й?
Рьодри започна крадешком да се отдалечава, но тя го хвана за ръката.
— Да не си обелил и дума за това! Чуваш ли ме, Рьодри? Да не си посмял да кажеш на някого, какво си направил!
— Какво значение има? — попита Рьодри, а после ококори очи и подсвирна. — Искаш лорд Рейн да си помисли, че ти си го направила? Защо? Понеже няма да се отнесе с теб така, както би се отнесъл с мен? Ами…аз…
— Просто прави каквото ти казвам!
— Да, да, ами ако ти и лорд Рейн отново се сбиете и той пак насини окото ти?
— Той няма да ме удари.
— Мислиш ли? — сви рамене Рьодри. — Е, добре, щом така искаш.
Той се измъкна от ръцете й и избяга към оборите, Ариана дълго стоя, вперила поглед след него, а после авно тръгна към замъка.
От буйния огън, който гореше в камината, се издигаше пепеляв дим. Залата беше пълна с хора. Някои от тях едяха на тапицираните пейки, но повечето се мотаеха ежду редиците. Навсякъде горяха факли и само увеличаваха парливия дим.
Рейн седеше на позлатен трон, покрит с драпирана тапицерия. Беше изпънал крака напред, подпрял глава а юмрука си и цялата мощ на непоклатимата му власт бе съсредоточена в едно треперещо момче, което бяха хванали, че краде от зелето на някакъв почтен селянин.
Ариана спря и се скри в сянката на колоната, но той някак си успя да я види и суровото му лице едва забележимо се смекчи. Очите му я гледаха въпросително сякаш я питаха, защо се връща толкова рано. Тя се опита да му отговори с усмивка, но не успя. Сърцето тежеше в гърдите й като огромен студен камък. Когато отмести поглед от лицето му, Ариана изведнъж забеляза знамето. Онова, което бе направила за него, онова, което той бе наредил да се изгори. То висеше на стената зад гърба му, разгърнало пищния си цвят на фона на изтърканото до бяло дърво. Той забеляза погледа й и този път наистина се усмихна.