— О, Рейн… — прошепна тя.
— Трябва да отрежете ушите на тоя калпазанин — чу се гласа на местния капелан. — Свещеникът, старец с кокалесто лице и треперещи крайници, стоеше от едната страна на креслото. Негово беше задължението да приема клетвите към Бога и сребърната кутия, която държеше сега в ръцете си, така се тресеше, че светите мощи вътре потракваха. — Да, отрежете му ушите, пък да видим дали ще краде пак.
Щом чу думите на свещеника, момчето падна на колене и започна да вие.
— Ще ми работиш седем дни, момче — каза Рейн. — И да не се налага втори път да заставаш пред мен!
Момчето се оттегли заднешком, като продължаваше да хлипа, но вече с облекчение.
Мъжът ми е справедлив и човечен господар, помисли си Ариана. Дано бъде такъв и с мен.
Но кражбата на зелки не можеше да се сравнява с измяната спрямо господаря. Той щеше да помисли, че тя е казала на Кайлид за житото — какво друго му оставаше? А тя не можеше да се оправдае, без да натопи брат си. Рейн бе приел клетвата й за вярност, бе се отнесъл с нея като с уважаван рицар, а сега завинаги щеше да изгуби доверието си в нея.
Но Ариана не бе излъгала Рьодри, когато му каза, че Рейн няма да я удари, макар да имаше стотици мъже, които биха убили жените си за подобно нещо. Той нямаше да го направи не заради нея самата, а заради крехкото същество, което растеше в утробата й. При тази мисъл отново я обзе тъга. За един мъж вестта, че ще става баща, може да донесе само щастие. Щастие, каквото Ариана едва ли щеше да изпита повече. Тя се облегна на колоната и зачака.
По едно време в залата влезе сър Одо и тръгна право към господаря си. Едрият рицар се наведе над Рейн и му прошушна нещо на ухото и макар че беше далече, Ариана ясно видя как лицето му се промени и стана сурово. Погледът му рязко се вдигна и чифт студени сиви очи я пронизаха. Тя пристъпи напред, а после дори се затича, но сър Одо я спря с огромните си лапи.
— Трябва да говоря с него!
— Налага се да ви заведа в стаята ви, милейди.
— Но…
— Веднага, милейди.
Изправила гръб, вдигнала високо глава, Ариана се обърна и тръгна през залата.
Тя стоеше до прозореца, загледана в зелените вълнисти поляни и мътните кафеникави води на реката. Той видя силуета й през кървавата мъгла на гнева, който владееше съзнанието му.
Чула блъскането на вратата, тя се обърна и здраво обви ръце около кръста си, сякаш наистина се опитваше да се стегне. Ала когато го погледна, морскозелените й очи бяха спокойни.
— Кучка! Измамница!
Той пристъпи към нея и очакваше тя да се свие от страх, да трепне, да се уплаши, но тя не помръдна. Стиснатите му юмруци трепереха. Гърдите му се издигаха тежко.
— А аз ти вярвах!
— Знам. О, Рейн, толкова съжалявам.
Той я сграбчи за брадичката и изви главата й нагоре. Усещаше пулса, който бумтеше във вените й — бързо и често.
— Съжалявам — повтори той дрезгаво. — Не те ли е срам непрекъснато да се извиняваш, Ариана. И да се правиш на невинна. Способна си да наръгаш някого, а после да се правиш, че не разбираш как е попаднал ножа в ръцете ти.
Гърлото й се сви под дланта му в опита й да каже нещо, но накрая тя просто поклати глава и затвори очи.
— Заслужаваш да те убия.
— Рейн…
Той се обърна рязко и удари с юмрук по стената.
— Аз ти вярвах. Ти ми се закле и аз ти повярвах. Господи, как съм могъл! — Той вирна глава и се изсмя пресилено. — Но, нека. Така ми се пада, като мисля само с оная си работа.
Тя понечи да го докосне, но прибра ръката си.
— О, Рейн, недей… Каквото и да е, поне удоволствието ни в леглото е взаимно. Не го унищожавай! Какво ще ни остане?
Той я погледна отново и на лицето му легна студенина. Разумът в него бе проговорил. Тя беше негова жена, негова собственост, която можеше да използва както пожелае. Беше там, за да бъде наказвана, когато му противоречеше, за да бъде поставяна на място с железен юмрук. Мъжът нямаше нужда да вярва на жена си, той беше мъж, за да я командва.
— Да, имаме поне това — каза той с равен и студен глас. — Ти ме възбуждаш и това ти харесва, наслаждаваш се и ти е добре. Знаеш ли, само за едно те бива, Ариана — да си разтваряш краката за мен!
Той я сграбчи за ръката и я метна на леглото. Застана и я загледа — косата й, разпръсната по постелята, устните й, полуотворени и треперещи, очите й, мътни и дълбоки.
Тя понечи да се изправи, но той се хвърли отгоре й и я прикова под тежестта си. Зарови юмрук в косата й, дръпна главата й назад, докато жилите по врата й изскочиха. Тя трепна за миг и замря.
— Рейн, недей…
Той стовари устните си върху нейните така грубо, че зъбите им се удариха и целият гняв, цялата болка и омраза сякаш се изляха от душата му. Мразеше я, загдето го бе предала. Мразеше и себе си за това, че й бе повярвал, че изобщо бе повярвал на някого след като отдавна се бе убедил, че доверието винаги води до разочарования.