Тя започна да се бори и освободи устата си.
— Не с омраза, Рейн — проплака. — Не така. Ще нараниш детето ни.
Думите увиснаха помежду им. Той застина — с юмрук заплетен в косите й, с устни на сантиметри от нейните. В стаята изведнъж стана толкова тихо, че учестеното му дишане се чуваше като удар на океански вълни, които се разбиват във вълнолом, а нейният-лъх свистеше и пареше лицето му. На устните й, там където се бяха забили зъбите му, имаше капчица кръв.
Той се обърчна по гръб до нея и впери поглед в зеления балдахин. Тя лежеше като вкаменена и само гърдите й се надигаха често и рязко. Не плачеше. Бе плакала, когато му даде глупавата си клетва за вярност, но сега не пророни нито сълза.
— Ти си бременна — каза най-после той.
— Да, ако не ми вярваш, питай Талезин.
Дете. Син. Същността на думите най-накрая стигна до съзнанието му и душата му се изпълни с радост. Ала миг по-късно той вече мислеше за предателството й. Стана от леглото и кожените каиши простенаха в тишината.
На вратата се спря. Ръката, с която посегна към дръжката, трепереше.
— Проклета да си — каза той тихо. — Проклет да съм и аз заради глупостта си.
Искаше му се да се обърне и да я погледне отново, но се съмняваше, че ще го понесе. Затова просто излезе.
Талезин седеше на стълбите и подрънкваше на арфата си. Щом видя Рейн, той веднага запя:
„Лейди, ваш съм аз, и с тяло и с душа. Вземете ме и ме дарете с единствената си любов.“
Рев на ярост се изтръгна от гърдите на Рейн. Той грабна арфата от ръцете на момчето и я запрати в стената. Крехкото дърво се пръсна и скъсаните струни простенаха фалшиво.
Талезин погледна счупения инструмент в крака си, а после и отдалечаващия се гръб на Рейн и клекна да събере онова, което бе останало от арфата му. После се изправи бавно и тръгна по стълбите към стаята на господаря.
Вратата бе полуотворена. Ариана лежеше по корем на леглото и пръстите й непрекъснато стискаха и отпускаха дебелата кожена покривка, а крехките й рамене се тресяха.
„И ме дарете с единствената си любов“, проплака жално Талезин и извърна глава. Подпря се на стената, погледна парчетата дърво, които стискаше в ръце, и разтвори пръсти. Треските се плъзнаха по дланите му и паднаха с тропот на пода, но момичето, което плачеше наблизо, не чу нищо.
Рейн стоеше на самия бряг и гледаше морето. Не мислеше. Дори не си позволяваше да чувства. Водата се плискаше под краката му и попиваше в обувките му. От време на време той се навеждаше, взимаше парче дърво, бяло и сухо като стара кост, и го хвърляше навътре в морето, а после дълго гледаше как течението го отвлича надалеч. Едва когато залязващото слънце превърна водата в разтопена мед, той тръгна към Рудлан.
Сър Одо стоеше на стълбите пред голямата зала. Главата му беше хлътнала в раменете като на жаба и очите му гледаха господаря с мрачно неодобрение. Рейн отново се почувства предаден. Не можеше най-верният му човек да застава на нейна страна, след като тя очевидно го бе измамила.
— Само да си изрекъл името й, ще ти затворя устата с юмрук — изръмжа Рейн в лицето на едрия рицар.
— Наложи се да викаме акушерката да се погрижи за жената, чието име не искате да споменавам — каза кротко сър Одо.
Рейн усети, че сърцето му спира, но просто кимна, без да продума. Не позволи на чувствата си да излязат на показ, стегна се и с бавни стъпки тръгна към спалнята си.
По стълбите беше тъмно — в суматохата слугите бяха забравили да запалят факлите. На площадката пред него пробяга сянка и с инстинкт, който бе развил след толкова битки на живот и смърт, Рейн измъкна ножа си и едва не извади очите на дребната фигура, която изникна като привидение пред него.
— Недейте, милорд! Аз съм Рьодри.
— Господи, момче! Никога не изскачай от тъмното така, може да пострадаш.
Рейн прибра ножа си и момчето излезе от тъмнината този път по-бавно. На слабата светлина лицето му изглеждаше изпито и измъчено. По страните му личаха следи от сълзи. Той хвана Рейн за ръката и заговори почти разплакано:
— Аз пратих вест на Кайлид за житото, милорд. Тя винаги поемаше вината за нашите грешки, когато бяхме малки, защото татко не би я наказал така, както наказваше нас. — Гласът му затрепери и той обърса носа си с ръкав. — Просто реших, че трябва да знаете истината в случай, че тя… Просто трябва да знаете.
Словата сякаш не можеха да стигнат до съзнанието му, спрени от бесните удари на сърцето му. Нещо в него се преобърна. Той пое дълбоко въздух и стисна очи.