— Ще поговорим за това по-късно — каза накрая, опитвайки се да прозвучи строго, но думите излязоха от устата му тъжни и измъчени.
Рьодри се поизправи, но гласът му все още трепереше.
— Да, милорд.
Вратата на стаята им беше затворена. Рейн реши да почука, но после размисли. Пръстите му напипаха резето. Дали не бяха заключили? Дали щяха да го пуснат? Ала железният език се вдигна леко и без звук.
— Тя няма да умре, нали? — долетя гласът на Рьодри от тъмнината.
Рейн стисна зъби и влезе в стаята.
Една жена, която завиваше неподвижното тяло на Ариана, вдигна глава и се обърна към него. За миг Рейн си помисли, че жена му е мъртва, но после ръката й се раздвижи и пръстите й стиснаха одеялото.
Жената, която бдеше над нея, се приближи до Рейн и каза:
— Аз съм Беатрис.
Беше на средна възраст, с дебели устни и нос, остър като на михалца. Рейн й кимна, но му трябваше малко време да проговори.
— Изгуби ли бебето?
— Не, малко кърви, но това често се случва в първите Месеци. Трябва да я пазите, милорд. — Очите й бяха като процепи и се стесниха още повече, когато започна да го оглежда. — Не може да биете жена си и да очаквате, че това няма да се отрази на нероденото ви дете.
— Не съм я бил. Аз… ние се карахме, но не съм й причинил болка.
Знаеш, че има и друга болка, глупако, и ти й я причини.
— Връзката на детето с утробата може да бъде крехка, милорд — каза акушерката. — Винаги казвам на съпрузите да се пазят.
— Ще я пазя. Наистина — отвърна Рейн и думите му прозвучаха като клетва.
Бавно, сякаш краката му бяха пълни с олово, той се приближи до леглото. Легнала сама на широката бяла постеля, тя изглеждаше толкова малка и уязвима. Устните й бяха безкръвни. Кожата й — бяла и почти прозрачна като черупка на яйце. Затворените й клепачи — синкава плетеница от венички и капиляри. Той твърде често се бе срещал със смъртта, за да не знае колко лесно е да умре човек, как бързо и безпощадно покосява старицата. Докато гледаше бледото й измъчено лице, той не мислеше само за детето. Не искаше да загуби нито един от двамата. Наведе се напред и почти я целуна, но после размисли и хвана ръката й.
— Ариана?
Тя дръпна ръката си и извърна лице. Не отвори очи да го погледне.
— Ариана… брат ти ми каза истината.
— Върви си, Рейн.
Не си тръгна. Остана до леглото й през цялата нощ да бди над съня й. На сутринта, когато тя най-после го погледна, той направи нещо, което се бе заклел да не прави никога. Помоли за прошка.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Рейн стоеше на обруления от вятъра хълм и гледаше жена си, която вървеше по пътя към него.
Тя се спря да говори с някакъв странен младеж, облечен в сияйна шафранена мантия — явно пътуващ министрел, при това добър, ако се съди по скъпата лютня, която висеше на гърба му — погали шията на петнистото му пони и вятърът разнесе звънкия й смях.
Нечия длан легна на рамото на Рейн и той се обърна. Беше Рейнолд, майстор-зидарят на Честър. Беше разгънал една от скиците на Рейн между кокалестите си юмруци и явно искаше да го пита нещо.
— Според това тук, имаш намерение да прокопаете канал и да отклоните реката така, че корабите да стигат чак до крепостта.
Рейнолд приличаше на купа сено — кръгъл и тантурест. Оръдията на труда му висяха завързани за колана. Дробовете му свистяха от погълнатия през годините прах.
Когато Рейн кимна, лицето на зидаря се сбърчи от недоумение, а очите му изпитателно загледаха реката.
— Викаш да се прокопае канал, дълъг цяла левга, достатъчно широк и дълбок, че по него да плуват кораби? Човече, та това ще струва цяло състояние!
— Само ми кажи може ли да се направи.
— О, да, може. Милорд. — Светлосините очи на зидаря заблестяха. — Няма да бъде лесно, но може да стане. Да…
Рейнолд се отдалечи, мърморейки нещо за шлюзове, Пристанищни врати и прищевките на прилива, а Рейн се обърна да потърси с поглед жена си и се учуди като я Бидя да изкачва стръмния хълм с широки крачки.
Вятърът залепяше полата за краката й и разкриваше играта, която нежните й, но силни мускули играеха под тънката коприна. Беше се задъхала от изкачването и гърдите й се издигаха в стегнатия корсет, а когато дойде по-близо, Рейн видя влага в малката трапчинка над устните й.
— Добро утро, жено.
— Добро утро, съпруже.
Тя отмести поглед от лицето му и се огледа наоколо. Майсторът вече бе впрегнал група мъже да копаят основите на крепостта. Един от тях мина покрай Ариана с количка сгур, вдигна каскета си, ухили й се с кривите си пожълтели зъби и я поздрави на уелски, наричайки я Дамата на Гвинедия. В отговор Ариана се усмихна лъчезарно, а Рейн си помисли, че би дал всичко за топлината на тази усмивка.