— Значи започна да строиш новата си крепост.
— Да — отвърна той и се загледа в лицето й. Страните й бяха порозовели от слънцето и вятъра, но тя все още беше бледа. Твърде бледа. Бе прибрала косата си в бяло ленено боне с воал, който обрамчваше лицето й и подчертаваше царствената елегантност на скулите й. Рейн предпочиташе тя да носи косата си пусната, по уелски, прикрепена само с цвете или метална шнола, но и така беше добре. Оставяше му удоволствието да свали бонето.
— Искаш ли да видиш чертежите?
Без да й даде време да откаже, той пъхна ръка под лакътя й. Стори му се, че тя трепна от докосването, а може би просто от вятъра. Заведе я под сянката на огромен дъб, където бяха разпънати скиците му, и клекна на моравата пред тях. Тя се поколеба за миг и коленичи до него, хванала рамото му за опора. Допирът на ръката й накара фините косъмчета по врата му да настръхнат. Той пое дълбоко въздух и вдъхна миризмата на пергамент, прясна пръст и… тялото й.
— Чертежите не са много прецизни, но можеш да добиеш представа — рече той и й показа как ще изглежда вътрешния двор — трапецовиден, с две порти на два от ъглите и единични кули на другите два. Обясни й, че всички кули ще бъдат кръгли, а не квадратни, което ще ги направи по-трудни за превземане. Каза й за плановете си да свърже крепостта с морето и през цялото време гледаше лицето й, без сам да знае какво очаква да види в него.
Тя се обърна да го погледне и той потъна в бездната на чифт зелени очи.
— Строиш тази огромна крепост, за да водиш война с уелсците, нали?
Скулите му заиграха.
— Строя я за нашите синове. Те ще бъдат наполовина уелсци и няма да водят войни срещу народа на майка си.
— А ако народът на баща им обяви война на народа на майка им? Какво ще правят тогава?
— Може би ще успеят да не вземат ничия страна — отвърна Рейн и загреба шепа пръст. — Тази земя е наша, Ариана, и тя ще остане на синовете ни. Ще стане тяхна родина, техен дом. И ако им се наложи да се бият, за да я опазят, моята крепост ще им помогне.
Като видя, че тя няма какво повече да каже, той разтвори пръсти и пясъкът се изсипа от ръката му. Помогна й да стане, пъхнал длан под лакътя й, а когато тя се изправи и вече нямаше нужда от опората му, той не дръпна ръката си. Постоя така за миг и едва след това я пусна.
Странна тишина увисна помежду им. Желаеше я. Господи, искаше му се да я отведе в ложето им и да се люби с нея, не веднъж, а отново и отново… Но не трябваше дори да затваря очи, за да види евентуалните последствия. Не можеше да си представи, че заради Похотта си ще загуби и нея, и нероденото им дете. Беше Човек, по дяволите, а не разгонено добиче. Бе преживявал месеци без жена, щеше да го преживее и сега.
Тя внезапно се раздвижи, сякаш бе решила да си върви, но не тръгна. Кичур коса се изплъзна от бонето й и тя го улови. Опита се да го прибере обратно, но не успя и вятърът го развя по лицето й. Рейн хвана немирната къдрица и я пъхна в ленената шапчица, а после прокара пръст по бузата й.
— Бях тръгнала към пазара — избегна погледа му тя.
— Не е ли горещо за разходки. Трябваше да отидеш на кон и да вземеш Талезин да ти носи покупките.
— Нямам намерение да пазарувам. Просто искам да разгледам. Е, може би, ако намеря някоя люлка… — Погледът й го стрелна за миг. — Има един дърводелец, за който съм чувала, че бил добър.
— Ще имаш ли нещо против да дойда с теб? — попита той. — Може да си намеря нови ботуши.
Тя не го погледна, но лицето й се просветли.
— О, не, разбира се.
Ариана неволно се усмихна като видя, че Рейн се носи към нея с бъчвичка бира в едната ръка и дълъг салам в другата. Той спря пред нея и тя хвърли поглед на покупките му. Беше ходила на пазар с братята си и от опит знаеше докъде води такава лакомия.
— Ако решиш да опиташ от всичко, което са изкарали на пазара, до залез слънце ще те заболи корема от преяждане.
— Не съм преяждал до болки, откакто бях на дванайсет — обяви Рейн и й подаде края на салама. — Една хапка?
Саламът беше пресен и лъщеше от сочност. Отгоре на всичкото и миришеше вкусно. Ариана отвори голяма уста и захапа, а Рейн се наведе и впи зъби в другия край.
Саламът беше и лют. Много лют. Ариана го глътна набързо и отвори уста да поеме глътка хладен въздух.
— По дяволите!
— Не се оглеждай, но мисля, че ти излиза дим от ушите — пошегува се Рейн и й подаде бъчвичката с бира, но и неговите очи се просълзиха. — Май са попрекалили с пипера.
Той захвърли остатъка от салама на пътя и някакво петнисто куче го глътна на една хапка. Като видяха изражението на лицето му, Ариана и Рейн прихнаха да се смеят. Песът беше оголил зъби, а очите му сякаш всеки момент щяха да изскочат. Горкото животно взе да се върти в кръг и да скимти подир опашката си, а после се спусна през глава към реката да гаси пожара.