— Щом ти е легнало на сърце да получиш подарък — каза сериозно той, — бих отделил някой друг петак за това.
Ариана се опита да се престори на жестоко обидена, но почти веднага се разсмя.
— Искам да те уведомя, че до този момент не ми е паднал нито един зъб.
Рейн я погледна с очи, пълни със смях.
— Винаги е от полза човек отрано да се подготви за всичко.
Един амбулантен търговец, усетил, че наблизо има клиент, склонен да се раздели с парите си, избута препълнената си двуколка пред тях. Из стоката му имаше всичко, за което човек можеше да се сети — от карфици до ръкавици и заешки кожи. Ариана забеляза огледало с гравирана рамка от слонова кост и взе да го разгледа.
— Определено мисля, че днес трябва да ми купите подарък, милорд…
Когато Рейн не отвърна, тя се обърна и го видя да държи портокал в ръката си. Такъв плод рядко се срещаше по тези места и беше нещо като скъп деликатес.
— Ако не сте, трябва да опитате, милорд. Много е вкусно — каза Ариана и веднага осъзна, че по време на пътуванията си той сигурно бе газил в портокали. Лицето му беше някак странно, изпълнено с копнеж, сякаш внезапно си бе спомнил нещо приятно и малко тъжно. — Но всъщност, вие може би вече сте опитвали…
— Веднъж — отвърна той и остави портокала обратно в количката.
Усмихна й се, ала усмивката му беше някак пресилена, а в очите му мътнееше тъга. Вятърът развя косата му и я запрати върху лицето. Без да се замисли, Ариана протегна ръка и отри челото му.
Все още държеше огледалото. Той застана зад нея, хвана ръцете й и ги вдигна така, че лицето й да се отрази в гладката лъскава повърхност. От гравираната рамка я гледаше едно момиче с блеснали очи и широка усмивка.
— Много си красива, женичке — каза той и опря устни до челото й.
По тялото й, като топъл полъх, премина щастие. Затаила дъх, тя зачака той да й каже още нещо, съзнавайки, че всяка следваща дума би заличила завинаги болката в душата й.
Нещо мокро и космато се отърка в тях и Ариана изписка уплашена. Петнистото куче с провисналата опашка подскочи току пред тях и запраши напред, стиснало огромна сьомга между зъбите си. След него с викове и псувни тичаше някакъв мъж с изпоцапапа от люспи престилка.
Петнистото куче изчезна между сергиите, а Ариана забеляза наниз ботуши, които висяха на въже пред една от шатрите.
— Вижте, милорд — посочи тя. — Ето откъде ще си купите ботуши.
Тя върна огледалото в двуколката, поблагодари на разочарования търговец и си проби път през тълпата. Едва когато стигна пред шатрата с ботушите, видя, че Рейн не я беше последвал. Шатрата беше пълна с кожени изделия — седла, колани, поводи. Ариана влезе и пое дълбоко въздух. Обичаше миризмата на кожа. Това беше мъжка миризма, напомняше й за Рейн.
Разгледа ботушите и осъзна, че изобщо не познава вкуса му. Тъкмо бе решила да се върне да го потърси, когато усети присъствието му. Той стоеше зад нея с говорещата птичка в едната ръка, гравираното огледало в другата и някаква странна наглед дървена кутия под мишницата. Изглеждаше доволен. На Ариана изведнъж й се доплака.
— Ела — каза й той. — Искам да ти покажа нещо. — Не й каза какво, но когато видя резбованата табелка над сергията, към която я водеше, Ариана разбра. Втурна се напред и погледът й веднага се спря на две изписани люлки, които майсторът вече бе извадил да й покаже.
Те на пръв поглед бяха еднакви и все пак се различаваха. Издялани от дърво, и двете приличаха на малки лодчици и се люшкаха на фини бронзови синджири. Бяха изрисувани с преплетени филизи и цветя, но в едната преобладаваше синия, а в другата червения цвят. На таблата над главата майсторът беше изковал в злато и сребро сърповидна луна и ярко слънце, които оформяха рогата и тялото на Телец — знакът, под който щеше да се роди бебето им.
Ариана погледна мъжа си с просълзени очи. Ръцете му бяха пълни с подаръци и той се усмихваше с онази своя рядка и ослепителна усмивка.
— Толкова са красиви, че не мога да реша коя ми харесва повече — каза тя със свито гърло.
— Ами да ги вземем и двете.
— Не ставай глупав. Ще вземем червената.
Наложи й се да поспори с Рейн да не купуват и двете люлки, но в края на краищата парите смениха собственика си и майсторът обеща да достави люлката в замъка още същия ден следобед.
Вече приближаваха градските порти, когато срещу тях изникна Талезин, яхнал жребеца си.