Погледът му я премери от горе до долу, от износените, опръскани с мръсотия велурени ботуши, през безформената сивкава туника, до евтината кожена мантия. Дрехите й бяха изцапани с кал и кръв, а косата й се спускаше на мокри кичури покрай раменете. Онова, което се виждаше от лицето й беше… вярно, впечатляващо, поне тук можеше да се съгласи с Хю, но все пак тя най-вероятно беше една от местните блудници и тъй като леките жени винаги се навъртаха около войската, Рейн не можеше да разбере, за какво бе цялата тази суматоха.
Одо, който известно време се колебаеше, сега започна да влачи девойката към кулата. Тя яростно се съпротивляваше, опитвайки се да избяга и дори почти успя, до той я стискаше толкова здраво, че краката й едва достигаха земята. Още миг-два Рейн и момичето се гледаха втренчено и нейните очи сякаш пронизваха разстоянието между тях. От тези зелени дълбини се излъчваше омраза, силна и неподправена.
— Убиец! — просъска през зъби тя.
Лицето на Рейн остана каменно. Той не искаше и да знае, че тя желае смъртта му, нито пък защо. Не беше излъгал, когато й каза, че много са се опитвали да го убият. Едва се бе обърнал да поздрави брат си и вече беше забравил за нея.
Хю, граф на Честър, слезе от коня си под съпровода на подрънкващите звънчета, хвана Рейн за раменете и го притисна до себе си.
— Добре заварил, братко.
— Здравей, Хю — кимна сковано Рейн и побърза да се измъкне от прегръдката му.
Пред ослепителната красота на брат си, Рейн изведнъж осъзна, че все още не е свалил от себе си целия прахоляк и мръсотия, събрани по време на битката.
Хю се усмихна вещо и се зае да бърше чернилката по лицето на брат си. Погледът му попадна на кървавите белези от нокти на врата му и той се засмя.
— Много си хубав, братко, почти като бостанско плашило.
Рейн не успя да сдържи смеха си.
— Благодаря ти.
Хю свали шлема си и прокара пръсти по гъстите си златисторуси къдрици. После се огледа наоколо и с пресилен възторг каза:
— Добре, добре,… виждам, че доста народ си пратил на оня свят. Както обикновено, не се спираш пред нищо.
Рейн също се огледа. Полето наоколо бе осеяно с разцепени щитове, пречупени копия и покосени тела. Той изпитваше удовлетворение от тази победа. Уелсците бяха толкова малобройни, че изобщо не можеха да бъдат достоен противник за отличната му армия, а водачът им бе действал глупаво.
— Поне умряха на полето на честта, а не като страхливци, свити в бърлогите си — каза той на Хю.
Брат му смръщи вежди и Рейн едва забележимо се усмихна. Нарочно го подкачаше. Хю влизаше във всяка битка със свито сърце и това го караше да се смята за страхливец. Той все още не бе разбрал, че всеки един войник изпитва същото усещане. Рейн си помисли, че и той самият би продал душата си на дявола, стига това да му гарантираше, че ще умре спокойно и естествено в собственото си легло. Да, той наистина желаеше това. Но искаше да срещне смъртта в собствено легло, не в някой въшлясал хан или сред студенината на чужд замък. При тази мисъл погледът му се насочи към обвеяната в мъгла кула.
Хю застана пред него. На изразителните му устни бе легнала широка усмивка, но в гласа му се долавяше прикрита злонамереност.
— Май трябва да ти благодаря, Рейн. За това, че отвоюва тази крепост от проклетите уелсци вместо мен. Благодарността ми надали ще е достатъчна, нали? Забравих, че ти не се биеш за слава.
Вцепенението, което Рейн изпита, не пролича на лицето му, но думите на Хю му подействаха като стоманен юмрук в слабините. Не беше очаквал, че брат му ще сложи ръка на Рудлан. В сравнение със стотиците имения, които Хю вече притежаваше, това късче земя не представляваше нищо.
„Освен това е мое, по дяволите“, помисли си Рейн.
Той бе отвоювал крепостта и сега тя беше негова.
— Кажи, какво искаш! — дочу се отново гласът на Хю. — Може би нов жребец? Но този път бял, а? Да яздиш черен кон е вече толкова просташко. Или пък нови доспехи? — Хю подръпна ризницата му. — Тези на нищо не приличат.
Рейн не промълви. Дори окото му не трепна. Той знаеше защо Хю се държи така с него. Брат му винаги успяваше да отгатне съкровените му желания, а после — правеше невъзможното те да не се сбъднат. Хю щеше да се стреми към Рудлан само, за да попречи на Рейн да я притежава.
— Нали ме чу, Рейн? — Хю вече не се усмихваше. — Казах, че ще поискам Рудлан от краля.
— Да, чух те добре. Просто се чудех за какво ти е — отвърна Рейн с престорена досада. — Нали земите на Уелс ти се виждаха мрачни и пусти?
Рейн или не изигра добре ролята си, или пък брат му го познаваше прекалено добре, защото Хю се ококори от пресилена изненада.