— Зидарят иска да ви види, милорд — викна той и се плъзна от седлото. — Нещо за шлюзовете и зимните приливи.
Рейн хвърли покупките в ръцете на Талезин и каза на Ариана да се върне с коня в замъка.
— Трябва да отида — каза той.
Бяха близо един до друг, толкова близо, че ако искаше можеше да я вземе в прегръдките си и да я целуне. Тя зачака, притаила дъх, но той тръгна, без да каже нито дума повече, без дори да се усмихне.
Ариана притисна лице до позлатената клетка и отчетливо взе да повтаря:
— Хубавица, хубавица.
Птичката я погледна с немигащите си черни очи, а после вдигна шарената си главичка и, без да издаде нито звук, разтвори оранжевата си човка, сякаш искаше да й се надсмее. Откакто се бяха върнали от пазара, Ариана непрекъснато й приказваше, но тя не пожела дори да изкряка. Накрая на Ариана й писна да се разправя с проклетата птица и тръгна да си търси друго занимание. Грабна вретеното, но преденето никога не й бе харесвало, така че скоро го захвърли и застана на прозореца.
От кулата наведените фигури на мъжете, които копаеха на хълма, изглеждаха миниатюрни като джуджета.
Кипеше усилен труд. Мъжът й строеше своя замък, който — макар да го отричаше — най-вероятно щеше да бъде използван, за да се пороби и останалата част от народа й. Ариана присви очи и се опита да различи фигурата на Рейн.
На няколко пъти през този следобед й се искаше отново да отиде до хълма и да види мъжа си, но вече го бе посетила веднъж и сега бе негов ред. В края на краищата все още имаше достойнство. И макар то да бе разпокъсано и дрипаво, тя продължаваше да се обгръща с него като със стара мантия.
Вирнала глава, тя се дръпна от прозореца. Гравираното огледало, което Рейн й бе подарил, лежеше на нощното шкафче заедно със странната дървена кутия. И тъй като той не бе казал, че кутията е за нея, Ариана от благоприличие не я отвори, но не се сдържа да прокара длан по гладката повърхност. Беше направена от орехово дърво, без гравюри, но бе лакирана и излъскана до блясък. Когато я взе в дланите си, нещо вътре изтрака.
Твърдо решена да не проявява излишно любопитство, Ариана остави кутията обратно и хвана огледалото, но очите й не се откъсваха от странния предмет. Проклетото нещо беше като ухапване от комар, което непрекъснато те кара да се чешеш.
Е, в края на краищата никога не се бе обявявала за светица…
Повдигна капака и… свъси вежди. Онова, което откри вътре, напълно се размина с очакванията й, каквито и да бяха те. В кутията, подредени в равни редици, лежаха буквите на азбуката — красиво гравирани и ярко зографисани.
Тя взе буквата „А“. Беше зелена, изписана изящно с диаманти и украсена с кръгове златиста боя. Не можеше Да си представи какво е накарало Рейн да купи тази азбука. Това едва ли беше подходящ подарък за едно неродено дете. Кукла или дървена сабя — да, но азбука… Може би я беше купил за нея, но и в това нямаше кой знае какъв смисъл. Той знаеше, че тя умее да чете.
Скърцането на ботуши по тръстиките я накара да се обърне. Буквата все още беше в ръцете й, а Рейн стоеше на прага, само на крачки от нея. Погледът му се местеше от лицето й към буквата и обратно. Очите му бяха прозрачни и гладки, като езеро в тихо време.
Щом погледна в тези очи, Ариана почти интуитивно намери обяснението на загадъчната покупка.
— Ти не знаеш да четеш?
— Между оборската тор в конюшните на баща ми и неверниците, които трябваше да убивам в името на Христос, не ми остана много време да се науча — отвърна той с горчива усмивка.
После се приближи до нея, взе буквата от ръцете й и я прибра обратно в кутията. Миришеше на горещо слънце, прах и кожа и сърцето я болееше за него.
Изведнъж тя се сети за думите, които му бе казала неотдавна: „Горко на рицар, който не знае да чете и пише.“ Спомни си собственото си детство, как се бе навеждала през рамото на майка си, докато четяха Псалтира, как бе седяла в кръг с братята си и всички бяха писали на восъчни плочки под ръководството на местния свещеник. Наследникът на графа на Честър сигурно също имаше такива спомени. Но не и незаконният му син.
— Мога да те науча — каза тя и изведнъж се уплаши. Той бе извърнал глава, но за първи път не успя да скрие мислите си. Бореше се с мъжкото си достойнство и това личеше по напрежението в устните му, по малките бръчки около очите му. Обърна се да я погледне. Тя очакваше да откаже на предложението й с насмешка, а може би дори с грубост, ала той просто каза:
— Бих искал.
Лицето му отново беше непроницаемо, ала в гласа му имаше някакъв трепет, някаква несигурност, сякаш се бе страхувал, че тя ще му се надсмее. Очите й се напълниха със сълзи. Беше се преборил с достойнството си заради нея и от всички подаръци, които бе получила през деня, тя завинаги щеше да цени най-много този.