В пълно противоречие със заповедите му, Ариана бе тръгнала с него, твърдейки, че винаги е мечтала да види легендарния бял глиган. Но Рейн знаеше истинската причина. Малка му женичка бе дошла с него, за да го предизвиква. С решителност, която го побъркваше, тя непрекъснато се стараеше да го съблазни.
Ариана дръпна юздите и Рейн спря коня си близо до кестенявия й жребец. Фината хермелинова обшивка на алената й качулка подчертаваше белотата на лицето й. От влажния въздух миглите й се бяха извили, а по челото й се къдреха кичури коса. Изглеждаше ефимерна като онези приказни същества от езерата, които се появяваха само веднъж, за да се отдадат на някой земен човек и да изчезнат завинаги.
— Добре ли си? — попита той.
Тя го погледна дълго и мълчаливо, прехапа устни и най-после отвърна:
— Конят ми не стъпва на десния си крак. Сигурно има камъче в подковата.
Рейн преметна крак и слезе от коня си, подрънквайки със шпори. После зарови ръце в алената й мантия и я вдигна от седлото. Остави я на земята бавно, спускайки тялото й по своето. При тази близост можеше да долови движението на гърдите й при всяко вдишване, дори учестените удари на сърцето й. Тя пое дълбоко въздух и се отдръпна от прегръдките му.
Мъглата беше толкова гъста, че се виждаха капчиците, които витаеха наоколо. Ариана протегна ръка и сви юмрук във въздуха, сякаш искаше да улови бялата пелена.
— Казват, че времето е такова, когато плачат вълшебниците.
— Защо ли плачат днес? Как мислиш?
— Не знам… — отвърна тя и го погледна изпитателно. — Може би плачат за нас.
Рейн пъхна ръце в колана си, за да не я прегърне отново. Кестенявият жребец до тях риеше в пръстта и от ноздрите му излизаше бяла пара. Две врани отлетяха от плъпналия наблизо бръшлян сред стакато от дрезгави крясъци и плясък на черни криле. Ариана потръпна и се зави в мантията си.
Рейн сковано се зае с коня. Отдавна се знаеше, че кръвопускането очиства тялото от отрови и намалява страстта. Поради същата причина монасите, които живееха в отшелничество по манастирите, си пускаха кръв по пет-шест пъти на година и Рейн вече се замисляше дали да не извика местния знахар да му отвори някоя вена.
Той приклекна до животното, подви коляното му на бедрото си и започна да чисти полепналата кал с острото на кинжала си. От време на време поглеждаше към Ариана. Тя се бе приютила под един огромен дъб, но не откъсваше очи от него.
Рейн спусна копитото на коня и опипа крака му да види дали не е възпален, или подут. Животното стоеше стабилно и тежестта му се разпределяше равномерно на четирите му крака.
Рейн изтри кинжала в обувката си, пъхна го в ножницата и се приближи до Ариана. На страните й беше избила руменина.
— Нямаше камък.
Руменината на лицето й стана още по-изразена.
— О… сигурно съм се заблудила — отвърна тя и отмести поглед.
Гората тук беше гъста — дъбове, брези, чимшири, бръшлян и глог, вплели клони в непроходими гъсталаци. Наблизо ромолеше поток.
— Това място притежава магическа сила — каза Ариана.
— Има ли място в Уелс, което да не е магическо? — отвърна й Рейн, макар самият той да се чувстваше обладан от странни сили.
Дъбът, под който се бяха приютили, приличаше на порутена сива кула — изкорубен и прояден. Съсухрените му изкривени клони бяха натежали от имел.
Рейн усети погледа й върху себе си и се обърна. Очите й бяха тъмни, тайнствени, завладени от магически сили, като горите на родината й.
— Като те гледам така снажен, силен и мургав… — каза тя с някакво страхопочитание — почти си мисля, че ти си дивият ловец, Гин ап Люд, Бог на войната, преследвач на човешки души… на женски души. Яхнал дяволския си кон на фона на обагрено с кръв небе, следван по петите от глутница призрачни хрътки.
Той поклати глава и погали с пръст брадичката й.
— Аз съм просто един мъж, Ариана. Един мъж, който…
Нещо изхвърча от гъсталака зад тях и Рейн светкавично се обърна точно когато един глиган профуча през чолянката и зарови крака в пръстта. Рейн понечи да избута Ариана зад гърба си, но тя в уплахата си се дръпна от него и се озова лице в лице със свирепото животно. Жената и глигана се гледаха без да помръдват като две мухи уловени в лепкава паяжина. Не помръдваше и Рейн, от страх животното да не я нападне. Имаше сабя на седлото си, но то бе твърде далече. И Ариана вече беше далеч. Ако животното се хвърлеше върху нея, той нямаше да има време да реагира.