Пяна излизаше от зурлата на глигана. Бивни, дебели колкото човешка ръка, се виеха от двете страни на муцуната му, а кучешките му зъби, тези смъртоносни оръжия, изглеждаха остри като кама. Козината на острия му гръб се беше наежила. Очите му пламтяха. Беше бял. Не като мъглата, а като стар, посипан със сажди сняг.
Тежката му глава се наведе напред и той зари с копита в земята. Пръст и борови иглички полетяха във въздуха, а когато отново се успокоиха, настъпи тишина, в която се чуваше само дишането им. Тяхното и глухото хъркане на глигана.
Бавно Ариана вдигна ръка и хвана тежката златна брошка, която прикрепяше мантията й. Лицето й бе вкаменено от страх. Рейн измъкна камата от ножницата си и притаи дъх. Ако се хвърлеше напред, животното може би щеше да обърне смъртоносните си бивни към него и Ариана щеше да успее да избяга.
— Ариана… — прошепна той, за да я предупреди за намеренията си.
Хълбоците на огромния глиган се събраха, мускулите му се стегнаха и той се хвърли напред. В този момент Ариана свали мантията си и я развя във въздуха. Червеният плат изсвистя и заплющя като знаме. Глиганът го видя, или може би чу, и в последната секунда се нахвърли върху него. Бивните му се заплетоха в плата, той се препъна и падна на колене. Това даде на Рейн малкото време, от което имаше нужда, за да изтича до коня си, да вземе сабята и да се хвърли пред Ариана. Той тъкмо коленичи до глигана, опрял върха на сабята си в земята, стиснал дръжката в изпотените си ръце, когато животното се изправи на крака и отново нападна.
Ариана изпищя. Назъбеният връх на стоманеното острие проби твърдата козина на глигана и прониза сърцето му. Ала животното не умираше. То продължаваше да напада със същата свиреност и сила. От мощния му тласък дръжката на сабята се счупи и острието й се показа от другата страна. Но глигана отново се хвърляше напред…
Зловонен дъх облази лицето на Рейн. Жълти бивни, лъснали от пяна, проблеснаха пред очите му. Глиганът стовари цялата си тежест върху него и го повали по гръб, изкарвайки въздуха от гърдите му. Рейн за миг видя сивото небе, а после тъмата го погълна.
Нежни ръце погалиха лицето му, като крилете на хиляди пеперуди.
— Ти, глупав норманецо. Ако вземеш да умреш, ще те убия.
Рейн отвори очи и видя лицето на Ариана. Гърдите му се премазваха под огромна тежест. Не можеше да диша. Виеше му се свят, а пред очите му играеха тъмни петна.
— Рейн, глупчо — чу я да казва, а гласът й звучеше далечно, сякаш говореше от дъното на някакъв кладенец.
Тя долепи устни до неговите в отчаяна целувка. Дъх не му стигаше. Най-после устните й се дръпнаха и той успя да поеме живителна глътка въздух. Ноздрите му се изпълниха със сладникавия аромат на кожата й и метална миризма на кръв. Огромната тежест все още притискаше гърдите му.
— Помогни ми… да го преместим…
С общи усилия двамата търколиха трупа на зловещия бял глиган и Рейн се изправи. Слава Богу, по него нямаше нищо счупено или наранено. Топла, воняща кръв лепнеше по дрехата му, но не беше негова.
Като видя кръвта, Ариана се разтрепери.
— Наранен ли си?
Той все още не можеше да си поема добре въздух, но се чувстваше нормално.
— Кръвта не е моя — отвърна й задъхано и захвърли просмуканата дреха зад гърба си. После протегна ръка и избърса сълзите от лицето й. Тя плачеше за него. Неговата малка храбра женича плачеше за него. — Добре съм.
Очите, които го гледаха, бяха влажни и мътни.
— Дължа ви живота си, милорд. — Рейн понечи да се усмихне, но споменът за преживяното нахлу в съзнанието му и той обви ръце около раменете й.
— А аз ти дължа един хубав бой! — каза й меко и я прегърна. — Хвърли се точно пред очите на тоя проклет глиган! Какво, за Бога, те накара да постъпиш така?
— Беше ме страх, че ще те нападне.
— Не те е срам — каза й нежно той и я притисна до себе си. — Да направиш такава глупост!
Тя зарови пръсти в косата му и се сгуши.
— Признавам. Глупаво беше. Можеше да загина. Но няма да ти се извинявам, защото, ако се наложи, отново ще го направя. Пък ако ще и да ме набиеш.
Той се изправи през смях и я изтегли със себе си. От аромата на тялото й му се зави свят. Сетивата му, притьпени от смъртната опасност, отново се изостриха. Трябваше да я целуне. Вдигна главата й и притисна устни до нейните.
От нежността на целувката му устните й се разтвориха и той пъхна език вътре. Тя пламтеше — от страх и едва удържано желание.
Той отлепи устни от нейните, разтърка лакти в гърдите й и гласът му стана дрезгав от страст.
— Дяволите да те вземат, Ариана… Толкова те искам! — Ръцете му обхванаха основата на бедрата й и я притиснаха към слабините му. — Господи, ще се пръсна…