Горещият й дъх запари в шията му.
— Направи го, Рейн. Направи го.
Не можеше да не го направи. Отдавна беше минал гранииата. Устните му отново се впиха в горещата й уста и тя страстно отвърна на целувката.
Без да отделя устни от нея, той я опря в грапавия ствол на дъба и вдигна полите й до кръста. Ръката му се спусна между бедрата й и пръстите му се заровиха във влажния отвор в основата им. Тя отпусна глава на рамото му и, пламнала цялата, зашепна името му. Хлъзгавите й вътрешни мускули се стегнаха около пръстите му и той стискаше зъби така силно, че скулите му заиграха. Желаеше я, бясно и неудържимо. Искаше да се зарови дълбоко в нея и този копнеж сякаш крещеше в съзнанието му.
С разтреперани пръсти той развърза панталона си, хвана я за хълбоците и я придърпа нагоре. Краката й се обвиха около кръста му, сякаш го оковаваха, и той бавно потъна в парещите й дълбини.
Тя простена, изви се, затвори очи, притисна се към него, сякаш искаше да го погълне, а той се зарови дълбоко в тялото й и се почувства така изгубен, неспособен да спре, изцяло обзет от вълшебството да бъде с нея, че не чуваше дори собственото си страстно дишане. По цялото му тяло премина тръпка, в съзнанието му пробяга мисълта, че този път, този път, тя наистина е негова. Само негова…
Тя се отпусна натежала в ръцете му и той я спусна на земята. Очите й бяха блеснали и някак уплашени. Устните й горяха — влажни и подпухнали.
За Бога, Рейн, глупчо, трябваше по-леко.
Той отметна влажните кичури от челото й и я погали.
— Нараних ли те?
— Мисля, че си одрасках дупето.
— Я да видя.
Преди да възрази, той я обърна по гръб и заметна полата й. На гладката й кожа имаше малка червена Резка. Целуна я.
Тя подскочи и се развика:
— Вие, сър, сте много извратен човек.
Рейн коленичи в мокрите, загнили листа и черната пръст на Уелс и отвърна на жена си с нахална усмивка.
Тя прихна. Опита се да спре смеха си с ръка, но той с изля между пръстите й, весел и звънлив.
Той се изправи на крака и понечи да тръгне към нея, но тя дойде сама. Този път устните му се докоснаха до нейните нежно и гальовно.
Но целувката, започнала с крехка чувственост, скоро стана страстна и гореща и той не можеше да я понесе. Дръпна се рязко и пое дълбоко въздух, учуден от усилието, с което се въздържаше. Та тя беше негова съпруга, неговата бременна съпруга и заслужаваше повече от това да бъде обладана под някакво си дърво.
Дивият бял глиган лежеше на една страна върху обраслата с мъх земя. От кръвта, която попиваше в прогнилите листа, се вдигаше пара. Сабята, пронизала жилавата четина на рамото му, изглеждаше прекалено малка и крехка, за да го убие. Едното му око невиждащо се цъклеше в балдахина от листа.
— Белият глиган… Легендите са верни, Рейн. Само най-смелите рицари могат да го убият.
Погледът й беше изпълнен със странна светлина. Рейн не я бе виждал преди и му трябваше време да осъзнае от какво е предизвикана. Ариана се гордееше с него. Никога през живота си той не бе познавал някой, който да се интересува дотолкова от него, че да изпитва гордост от постиженията му. Ако в този момент от храсталаците бе изскочил дракон, той сигурно и него щеше да съсече, само и само да запази този блясък в очите на Ариана.
— Ако не беше ти, той щеше да нападне мен, Ариана, твоята смелост го уби.
Страните й поруменяха от свян, но тя поклати глава.
— Ами, аз бях толкова уплашена, че краката ми трепереха като на новородено агне. А когато глиганът се хвърли върху тебе, само стоях и пищях като глупачка. Ти си истинският герой.
Той хвана брадичката й и леко я разтърси.
— Много спориш, скъпа.
— Щом се налага да те вкарвам в правия път…
После Ариана предложи да отрежат главата на глигана и да я разнесат из цялото имение, набучена на кол, но Рейн й възрази, че това би било глупаво. Накрая се споразумяха да изпратят някой за трофея.
Конят на Ариана бе избягал по време на борбата и Рейн я качи на седлото пред него. Мантията беше раздрана от бивните на животното, а кожената туника на Рейн бе просмукана с кръв, така че на двамата не им оставаше нищо друго, освен да се приберат без връхни дрехи.
Седлото беше извито отпред и Ариана непрекъснато се плъзгаше по него, допираше се до гърдите на Рейн, а таза й постоянно се отъркваше в слабините му. Той я избутваше напред, но след две-три стъпки на коня, тя отново се свличаше. Плътта й сякаш се разстилаше по формата на бедрата му а гърдите й подскачаха и се галеха в ръката, с която той я придържаше.
— Боже, жено — извика по едно време той. — Та ти яздиш мен, а не коня.