— Ще ви служа вярно, милорд — отвърна със свито гърло тя.
Пред сър Одо и всички мъже, събрани в двора, той се наведе и я целуна нежно.
Дългата процесия с провизиите и оръжието се източи през портата сякаш за миг, следвана от стрелците и войската. Рицарите, които бяха на коне и се придвижваха по-бързо, отначало тръгнаха вяло и бавно, но скоро и те изчезнаха от погледа. Само Рейн, оръженосеца му и десетина от най-верните му мъже останаха.
Всички бяха вече по седлата и чакаха само Рейн. За втори път тази сутрин Ариана го видя да се приближава до нея и си помисли, че този път ще го каже, ще изрече думите.
Но той не промълви, дори не каза сбогом. Просто я погали по бузата, метна се на коня и замина.
Тя го проследи с поглед и когато беше прекосил половината поле, хукна след него и извика името му. За миг си помисли, че няма да се обърне, но той каза на хората си да вървят, слезе от коня и зачака.
Тя се спусна към него. Росните треви мокреха полата й и се преплитаха в краката й, а тя тичаше и сякаш не можеше да измине разстоянието. Хвърли се в прегръдките му и острите ръбове на ризницата му се впиха в гърдите й. Той я целуна горещо и страстно и погали лицето й с опакото на ръката си.
— Господи, какво си дете! Не плачи. Ще се върна.
— Не плача — отвърна му тя, макар очите й да се премрежваха от сълзи. — И хич не ме е грижа дали ще се върнеш, или не, норманецо.
Той се усмихна с чисто мъжко задоволство. Знаеше, не го лъже.
— И ме гони чак дотук, за да ми го кажеш?
Тя припряно бръкна в колана си и извади топче коприна.
— Забравих да ти дам това.
Беше знаме за копието му. На кървавочервената коприна тя беше избродирала неговия черен дракон, използвайки кичури от собствената си коса.
Той не продума, но на лицето му грейна онази красива усмивка, от която сърцето й спираше. Притисна я в прегръдките си и отново я целуна — страстно и пламенно.
Когато отдели устни от нейните, тя продължи да виси на врата му.
— О, Рейн… — прошепна тя и млъкна, шокирана от онова, което щеше да изрече. — Толкова ще ми липсваш.
— И ти ще ми липсваш, мъничката ми — отвърна той и отпусна ръце. — Трябва да тръгвам.
Но не го направи. Притисна я отново в прегръдките си, целуна я за последен път и тръгна към коня си без да се обръща. Метна се на седлото и препусна по пътя пак без да се обърне. Без да се обърне настигна хората си и пое на юг към Франция и войната.
Ариана стоеше в зелената ливада и гледаше фигурата му, която ставаше все по-малка и по-малка, надявайки се, че той ще обърне последен поглед назад и съзнавайки, че няма да го направи. Когато почти преваляше последния хълм, той дръпна юздите на коня си и махна с ръка за сбогом.
Ариана се втурна назад към крепостта, прекоси на един дъх двора, затрополи по дървените стълби на кулата, изкачвайки две но две стъпалата до върха, и изпълзя на малкия бордюр, който опасваше покрива. Оттам, ако се изправеше, можеше още да го вижда — малка черна точка на далечния хоризонт. Тя остана загледана в тази точица, която се смаляваше и смаляваше, докато накрая съвсем изчезна.
После извърна глава от пустия път и, опряла гръб в грубата каменна стена, се свлече бавно на пода. Притисна лице в твърдите си колена и заплака.
— Трябваше да му го кажа, трябваше да му кажа, че го обичам.
Но той беше заминал.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
— Милейди, трябва да видите суматохата долу!
Едит нахлу в стаята и донесе със себе си смях и викове. Кръглото й, надупчено от белези лице беше грейнало като факла от многото коледно вино.
Ариана беше седнала на една табуретка пред мангала да разреши косата си, но в този момент се забавляваше като прокарваше палец по зъбците на гребена, издавайки дразнещ звук. Тя тури ленива усмивка на лицето си се обърна към обидчивата прислужница.
— Какво става?
— Господарят на прегрешенията нареди на Берта да назове пред целия замък всичките си любовници. Боже опази! Да знаете, милейди, в този момент много женени мъже се гънат като гъсеници.
Едит се закикоти, а от очите на Ариана изведнъж бликнаха сълзи.
— Милейди! Какво става? Защо плачете?
— Не плача! — отвърна ядосано Ариана. — Аз никога не плача. Господи!
Тя захвърли гребена и зарови лице в шепите си. Едит я потупа по рамото и взе да я успокоява.
— Това е от състоянието ви, милейди. Бременността кара жените да плачат без причина.
— Да… сигурно.
Не, не е заради това, помисли си Ариана. А защото Рейн го няма. О, Боже, толкова ми липсва.
Беше като нестихваща болка този неин копнеж да го види, да го докосне. Болка, загнездила се дълбоко в гърдите й, като рана, която кърви отвътре.