— О, Рейн, нали не смяташ, че ще ти бъде позволено да запазиш такова ценно владение като Рудлан само за себе си?
Рейн продължаваше да се взира в него с празен поглед, докато накрая Хю не издържа и отмести очи.
— Да оставим кралят да реши — заключи Рейн, макар да знаеше, че каквото и да поиска брат му, кралят просто щеше да се чувства длъжен да му го даде.
Графът на Честър бе прекалено могъщ и Хенри не можеше да си позволи да го обиди.
Хю също добре съзнаваше това. Той се усмихна широко и ведро и отвърна:
— О, да! Разбира се, че ще оставим кралят да реши. Между другото, той те вика. Именно затова съм тук. Нашият справедлив крал ще се изправи в жестока битка срещу проклетия главатар на уелсците и има нужда от най-смелия си рицар. Нали в това те бива най-много — да проявяваш смелостта си? Но не се притеснявай. Ще се грижа добре за Рудлан вместо теб.
Един стрелец внезапно прелетя между тях, размахал пламтяща факла току пред лицето на Хю. Графът се дръпна рязко и едва не падна в калта, а когато прокара ръка по челото си и установи, че косата му е опърлена отпред, на лицето му се изписа такова изражение, че Рейн едва се сдържа да не покаже злорадството си.
— Махни се от пътя ми, кърлеж гнусен! — изрева Хю. Пияният стрелец се закиска и невинно попита:
— Повелителю, да подпалим ли крепостта?
Хю едва не се задави от ярост.
— Безумнико! Къде, за Бога, ще спя ако запалите крепостта?
Рейн, който вече се смееше неудържимо, се обърна и повика оръженосеца си.
— Талезин!
Един младеж на около седемнайсет години, с ръждивочервена коса веднага дотича, водейки запотения жребец на Рейн.
— Свири сбор! Ще се присъединим към краля! — нареди Рейн, погледна язвително брат си и добави: — И кажи на сър Одо, че ще остане с хората си, за да помогне на граф Хю да опази крепостта.
Продължението, макар и недоизказано, бе ясно за всички — и да брани интересите ми.
Момичешки нежното лице на оръженосеца се извърна първо към единия, после към другия брат, красивата му усмивка грейна и той отвърна:
— Слушам, господарю. — От мелодичния му глас тези толкова обикновени думи прозвучаха почти като песен.
Ала Талезин не бързаше да изпълни заповедите.
— Сир? Какво стана с момичето?
Рейн тъкмо си мислеше дали да не изпрати вестоносец, за да съобщи на Хенри, че идва и въпросът искрено го изненада. Той погледна към Талезин, на чието лице се четеше странна тревога, и попита:
— Кое момиче?
— Ами, онова, дето… ви нападна.
Първо сър Одо, после Хю, сега пък и момчето… Какво ги беше прихванало?
„Жени“, помисли си Рейн и поклати глава. „Те са по-опасни и от сарацинска засада.“1
— Стой настрана от нея, Талезин. Още си малък за тия работи — отвърна Рейн като едва сдържаше усмивката си.
Талезин свъси вежди.
— Сир, аз не, че…
Господарят му вече не го слушаше. До съзнанието му бяха достигнали стенанията на агонизиращ войник и той внезапно се бе обърнал да го види. Човекът стенеше отдавна, но Рейн не бе имал време да го забележи. Често бе чувал стоновете на ранен, който знае, че умира, но сега изведнъж го завладя ужасяващото чувство, че някой ден, и то съвсем скоро, ако не спре да се бие и да убива, самият той щеше да стене така. Стисна зъби и се зарече, че няма да позволи това да се случи. Хю беше прав — той наистина бе започнал да се превръща в сълзлива стара мома.
— Кажи на сър Одо да намери проклетия свещеник и местния лечител. Или облекчете болките на този нещастник, или го заровете.
— Слушам, сир, но момичето…
— Талезин! — отсече Рейн — Заповядах ти нещо!
Никой не се осмеляваше да противоречи на Черния дракон, когато чуеше този равен и нетърпящ възражение тон. Оръженосецът се втурна да намери сър Одо, а Хю хвана юздите, за да може брат му да се качи на седлото. Рейн се метна на коня и потегли.
— Гледай да не загинеш, големи ми братко — подвикна му Хю през смях.
— Няма, малки ми братко… можеш да заложиш крепостта, че ще оживея! — отвърна на смеха му Рейн и тръгна към портата.
Вече навън, той се обърна и хвърли последен поглед към Рудлан. Бе превзел тази крепост и, с Божията воля, тя беше негова. В Рудлан бе част от неговото минало и цялото му бъдеще. Тя щеше да остане негова, независимо какво щеше да му коства да я запази.
Обзе го странна възбуда. За първи път от толкова време насам, той наистина знаеше за какво се бори.
Ариана седеше, опряла гръб на грубите дървени стени на огромна бъчва за бира. Големият грозен рицар се бе отървал от нея, заключвайки я в една от избите на крепостта, вкопани дълбоко в основите на кулата. Норманецът, колкото и неприсъщо да бе това за злата им природа, все пак й беше оставил малка лоена свещ, чийто пламък мъждукаше и хвърляше бледи сенки по каменните стени наоколо.
1
Сарацини — арабски номадски племена, завладели Франция (през VIII в.) и Сицилия (през IX в.), възправили се пред кръстоносците в защита на Йерусалим. Бел. пр.