— Не знам, милейди. Може би трябва да опитате пак. Ала водата вече се бе обагрила в червено, прекалено червено за толкова мъничка капка кръв. Ариана гледаше вцепенена кървавата вода и изведнъж усети, че тя я тегли, поглъща я, увлича я цялата. Дланите й стиснаха вълшебния купел и по ръцете й пробяга огнен стълб. Ариана усети силата на видението и съзнанието й закрещя:
Не, нищо не искам да виждам.
Лъжеше се. Искаше да види бъдещето, имаше нужда от силата на виденията.
Водата се завихри, все по-силно и по-бързо. Превърна се във кървав водовъртеж, от който се надигаше алена мъгла. От дълбините на този бесен кръговрат блесна светлина — ясна и студена светлина, която я обгръщаше, докато всичко наоколо стана ледено и бяло като замръзнал сняг.
Боен кон профуча от светлината към нея, а после лъченето избледня и се превърна в гора — хладна и влажна, пълна с тежкия мирис на загнили листа и тръпчивата миризма на страх, като горчива пот. Земята се тресеше от удари на метал и викове на мъже. Сред мъртвите есенни листа, които летяха наоколо, изведнъж блесна ярка, пронизителва светлина — слънцето, уловено в лъскава броня. Ариана вдигна ръка да предпази очите си.
Метално острие проблесна сред пожълтелите листа на дърветата… той вдигна щита си и рой стрели се изсипаха върху излъсканата кожа с трясък, от който костите му изпукаха. Той смушка коня си и се втурна напред през гъсталаците с нечовешки вик: „А moi, А moi…“ Клони брулеха лицето му, мъртвите листа се заплитаха в косата, връхлитаха върху очите му, а той отчаяно се бореше да затегне шлема си с една ръка.
Мъже и коне препускаха, блъскаха се, нападаха и падаха повалени. Просветваха саби, бойни викове разтърсваха небето, писъци и зловещи клетви цепеха въздуха. Мъжете проклинаха Господа и се молеха на Дявола да ги спаси. Навсякъде витаеше тежката, сладникава миризма на кръв.
Той нападаше… От копието му се стичаше пот, дървената дръжка се плъзгаше в ръцете му, но той стискаше с цялата сила на изпъкналите си мускули и продължаваше да напада. В здравата му хватка, върхът на копието се изправи и закова нечие рамо. Той усети как острието потъва в човешка плът и задира по костта и пусна дръжката.
От устата му се изтръгна вик. Нечовешки вик. Той грабна сабята си, замахна и спря мечът на нападателя. Стоманата се сблъска с трясък, от който ушите му заглъхнаха. Той отблъсна вражеския меч и вдигна сабята си да прободе шията на нападателя. Меката плът поддаде без звук. Боздуган прелетя над главата му, толкова близо, че погали страните му като въздишка.
Замахна. Последва писък, отначало пронизителен, а после глух и далечен. Кръв плисна по тялото му топла и лепкава. Той преглътна парливия дъх в устата си — дъх на ярост, кръв, безпощадност и страх — и продължи да убива.
Рог зави за отстъпление.
За миг настъпи тишина. А после дойдоха стенанията, цвиленето на ранен кон, крясъците на враните и… нещо влажно и топло по тялото му. Кръв! Не негова, слава Богу.
Ръката му започна да трепери и той прибра сабята си в ножницата да скрие треперенето от самия себе си. Ариана… тя изпълваше съзнанието му. Усещаше я като топла и нежна милувка. Стори му се, че я вижда — заспала дълбоко в леглото им, уловила светлината на свещите в дългата си лъскава коса. Тя се сви и извика в съня си. Викаше името му. Предупреждаваше го!
Обърна се. Един мъж в сребърна броня изникна от гъсталака. Не носеше шлем и златистата му коса светеше по-ярко от жълтите листа, по-силно от слънцето. Държеше дълъг уелски лък.
Лъкът се вдигна. Една стрела — лъскава и остра, украсена с петльови пера, се насочи към сърцето му. Мъжът се усмихна.
— Умря ли днес, големи ми братко?
— Още не, малкия.
Разсмя се. Бяха играли тази игра и преди, но след миг осъзна, че този път правилата бяха други. Не му остана време да се наведе. Стрелата изсвистя и удари гърдите му като тежък юмрук. Чакаше болката, но не усети нищо. Дочу някой да вика името му, а после се отпусна и потъна в мека бяла светлина…
Ариана…
— Рейн!
Ариана подскочи. Викът още трептеше в устата й, кънтеше в ушите й.
Тя лежеше на леглото направо върху кувертюрата, облечена в предишната си вълнена роба. Но факлите бяха угасени и само нощните свещи хвърляха бледа светлина.
— Едит? — прошепна тя, макар да знаеше, че в стаята няма никой.
Във въздуха витаеше топла, сладникава миризма. Позната миризма, но на какво?
Ариана стана от леглото, борейки се със световъртежа и болките в стомаха. Нещо просветваше на раклата до прозореца. Златният купел.
И тогава всичко преживяно се върна в съзнанието й като нестихваща болка в гърдите.