Рейн се бие в някаква гора във Франция. Смърт, кръв, писъци, а после тишина… Тя се бе обърнала, не той се беше обърнал, за да се озове пред Хю, който насочваше лъка си към него. Беше твърде късно. Отпусна се и потъна в мека бяла светлина… — Не! — проплака Ариана.
Стоеше насред стаята и се опитваше да преглътне парализиращия страх. Името му кънтеше като барабанен звън в съзнанието й: Рейн, Рейн, Рейн… Трябваше да го предупреди. Молеше се този път купелът да я бе дарил с частица от бъдещето, а не от миналото.
Облече се за дълъг път, взе острата си кама и тръгна. На вратата закачи издутия си корем и се разсмя почти истерично. Непрекъснато забравяше, че тялото й бе по-едро, отколкото бе свикнала.
В главата й се прокрадна мисъл за това как може да се отрази тежкото пътуване на нея и на нероденото им дете, но тя бързо я прогони. Селянките оряха на полето сутрин, следобед спираха, за да родят децата си, а вечерта вече предяха вълна край огнището. Ако те имаха силите да се справят, то тя беше двойно по-силна. „Потомците на Гвинедия са жилави като старо месо“, бе казвал често баща й. Едва ли можеше да ги сломи човек…
При цялата суматоха, която все още цареше в замъка, не й беше трудно да се измъкне незабелязано, ала когато излезе на двора, тя нахлупи обшитата си с кожи качулка и гледаше да се движи в сянка. Земята сякаш бе обкована в тежка броня — толкова студена и твърда я усещаше под краката си. Но сняг нямаше. Небето беше ясно като лед, обсипано със звезди.
Пред обора горяха факли, макар да нямаше никой наоколо. Ариана се шмугна вътре и започна бързо да оседлава коня си.
— Боже опази! Знаех си, че това ще стане рано или късно. Човек трябва да ви следи всеки миг, иначе веднага се спускате в някое безумно приключение!
Ариана застина. Дъхът й спря в дробовете.
— Талезин!
Първата й мисъл бе, че Рейн се е върнал и сърцето й се изпълни с радост. Не, ако беше така, стражарите щяха да надуят фанфарите с всичка сила, та и глухите да разберат, че господарят се връща.
— Какво правиш тук? Къде е мъжът ми?
— Господарят е във Франция. Милейди, мога ли да ви попитам защо оседлавате кон посред нощ?
Златният шлем на момчето пулсираше и искреше. Около него трептеше синя светлина, а очите му… Очите му бяха като две ярки звезди плувнали в черно море.
„Дали не си въобразявам?“, помисли си Ариана. Не може да бъде.
— Отивам във Франция.
Навън беше излязъл силен вятър. Стените на обора простенаха под напора му, някъде се затръшна врата. Изведнъж стана студено. Дъхът излизаше на бял облак от устата й. Вятърът фучеше през процепите и вдигаше прахта и сламата в малки вихри. Ариана придърпа мантията си да задържи пронизващия студ отвън.
— Милейди, що за глупости. Чакате дете, а Франция не е като да отидете до града. Южният бряг е на левги оттук, а после ви трябва лодка, за да прекосите канала.
Ако успеете с Божията помощ да стигнете някак до Франция, накъде ще тръгнете после?
Ариана поклати глава, опиянена от блясъка в очите му.
— Предлагам да не ходите никъде — продължи той. Устните му се врътнаха в хитра, типично момчешка усмивка. Но той не беше момче, Ариана вече бе сигурна в това.
Вятърът свистеше и обстрелваше стените с нещо като чакъл.
— Освен това, вижте каква буря е навън — допълни той.
— Лъжеш, момче! Само преди миг небето беше чисто като планинска вода.
Ала бе станало толкова студено. Пък и този вятър…
Ариана хукна през обора и отвори вратата.
Навън вилнееше заслепяваща снежна виелица. Ледени кристалчета бодваха лицето й, а вятърът режеше страните й като нож и насълзяваше очите й.
Той го прави. Накара снега да вали, както бе предизвикал и пороя, който напълни реката и отнесе моста.
Изведнъж той отново стоеше пред нея, макар да не го бе видяла да се движи. Шлемът му грееше като ярко лятно слънце. Синята светлина, която го обгръщаше като ореол, пулсираше и стана още по-силна.
— Ти си магьосник! — възкликна Ариана.
— Де да бях, милейди — закикоти се по момчешки оръженосецът. — Щях да превърна сър Стивън в жаба, загдето ме наби този следобед, защото не съм бил почистил бронята на лорд Рейн както трябва. На него пък какво му влиза в работата. Господарят никога не ме бие. Е, вярно вика по малко, но…
— Щом са те били този следобед във Франция, как се озова сега тук?
Боже Господи, започнах да се обърквам, помисли си Ариана. Сигурно сънувам.
И все пак всичко изглеждаше толкова истинско. Конете пръхтяха в клетките си, миришеше на слама и оборска тор, кожата на качулката й я гъделичкаше по лицето.
Преди беше получила видение… Бе хванала златния купел в ръка и бе усетила притегателната му сила. Но сега…