Ариана сграбчи Талезин за ръката и по тялото й премина огнена стрела, сякаш бе докоснала златния купел.
— Талезин, представа нямам как си дошъл дотук, но трябва да се върнеш обратно при лорд Рейн. Трябва да го предупредиш, че брат му ще се опита да го убие…
— Той е в безопасност, милейди. Не му е писано да умре във Франция. Повярвайте ми!
Думите му прокънтяха в съзнанието й: Повярвайте ми, повярвайте ми…
Очите му светеха като две звезди, познали мъдростта на вековете.
Времето е един кръговрат, помисли си Ариана, и тези очи виждат всичко. Всичко, което е било, което е и ще бъде.
В очите му заблестя бяла светлина и сякаш проникна в съзнанието й. Тя потъна в този светъл ореол и затърси отговор на единствения въпрос, който я вълнуваше.
Писано ли му е на Рейн да я обикне?
Видя, че устните му се помръднаха и разбра, че той й е отговорил. Но не можеше да го чуе. Светлината притъпяваше сетивата й като писък, удавяйки и гласа му, и свистенето на вятъра отвън, и дори страховете й. В един изпълнен с щастие миг тя си помисли, че е разбрала всичко. Ала после бялата светлина се разпръсна на хиляди бляскави кристалчета, които литнаха и се стопиха като късни снежинки.
— Милейди, будна ли сте?
Ариана отвори очи и видя кръглото мораво лице на Едит. Прислужницата държеше чаша топла мента в ръка и я поднасяше към устните й.
— Толкова дълго спахте, че вече бяхме започнали да се притесняваме.
Ариана избута чашата без да отпие, стана, наметна робата си и отиде до прозореца. Бледо воднисто слънце висеше ниско в зимното небе. На земята нямаше нито една снежинка.
Едит се суетеше около леглото и оправяше кувертю-рата.
— Чу ли бурята снощи? — попита я Ариана. — Имаше сняг и вятър, беше толкова студено.
Едит сложи ръка на устната си да не се разсмее.
— О, не, милейди. Може би ви се е присънило.
Ариана прекоси стаята и застана пред мангала да стопли разтрепераните си ръце.
— Виждала ли си Талезин тази сутрин? — попита небрежно тя.
Надупченото лице на Едит се сбърчи от недоумение.
— Талезин ли? Ами той е във Франция, прислугва на господин съпруга ви. — Тя се приближи до Ариана и иначе спокойното й лице доби разтревожен вид. — Милейди, изглеждате бледа. Може би все пак ще е по-добре да прекарате деня в леглото.
Ариана се остави на прислужницата да я отведе обратно в леглото и попита:
— Едит? Снощи нали донесе светена вода от извора на Света Уинифред да видим какъв ще е пола на детето?
— Да, милейди.
— И к-какво стана?
— Ами, отначало не можахме да разберем. Капката уж потъна, но после отново изплува отгоре. И тогава опитахме пак и… — Момичето млъкна и очите й за миг станаха безизразни, но тя примигна и продължи: — Накрая потъна, милейди. Да, точно така. Момче ще бъде.
Ариана се отпусна в леглото и остави Едит да я завие, подпъхвайки одеялото под тялото й като на дете. Беше сигурна, че прислужницата едва ли си спомня какво се бе случило през последната нощ. Едит бе погълнала толкова много коледно вино, че без съмнение за нея всичко бе просто една мъгла.
Може би ми се е присънило, помисли си Ариана. Сънувала съм и видението, и Талезин в обора, и бурята. Сън или не, какво значение имаше това сега, след като тя не можеше нищо да промени. С мъдростта на утрото тя съзнаваше, че не може да отиде до Франция, не и бременна в шестия месец, и без ни най-малка представа къде се намира Рейн.
Във видението й бе есен, дърветата се бяха обагрили в червено, златисто и кафяво. А досега вятърът сигурно бе обрулил клоните до голо, а земята бе станала твърда и скована от лед и сняг. Каквото и да бе видяла, то вече се бе случило. А ако беше мъртъв…
Ако той бе мъртъв, тя щеше да го разбере. В сърцето й щеше да зейне огромна дупка, която нищо нямаше да запълни.
Кораловото море заблъска по носа, когато корабът зави и пое към широкото устие на Клид. Ято чайки литна напред да проправи пътя, а западният вятър изпълни кожените платна и го носеше към дома.
Домът.
Рейн стоеше на острия нос и нехаеше за солените пръски, които обсипваха лицето му. Лека мъгла бе легнала над брега. На върха на един хълм се очертаваше силуетът на мъж, хванал здраво ралото в двете си ръце, а пред него вървеше жена, която водеше воловете. Ралото потъваше дълбоко в черната пръст и оставяше рохка прясна бразда в чернозема.
Неговата земя.
Беше тръгнал през септември, когато реколтата току-Що бе събрана. Сега бе краят на април — време за оран и сеитба, но не земята му бе липсвала през цялото това време, нито сигурността и удобството на крепостта му, нито дори мечтите и амбициите, които бе оставил след себе си. Липсваше му тя.