Ариана… неговата съпруга.
Скоро щеше да я види. Скоро щеше да потъне в тези морскозелени очи, щеше да опита сладостта на устните й, щеше да притисне това нежно тяло в прегръдките си.
— Приливът настъпи, милорд — обяви Талезин през рамото му. — Този път ще успеем да стигнем чак до кея.
Рейн удостои оръженосеца си с леко кимване и продължи да гледа напред. Червеникавите стени на Рудлан се появиха иззад хълма. Пролетният вятър донесе звън на камбани. Дълбоките удари на градската камбана се сляха със звънливото чуруликане на параклиса в крепостта и изпълниха небето със славна песен.
— Видели са ни, милорд — каза Талезин. — Поздравяват ви за добре дошъл.
Корабът спря сред рибарските лодки близо до преливното колело на воденицата. Воденичарят, дебел като кифла, излезе от къщичката и обърса ръце в набрашнената си престилка.
— Защо бият камбаните, човече? — викна Рейн от кея и присви очи срещу последните лъчи на залязващото слънце.
— Викат светиите да облекчат болките на лейди Ариана, На път е… — Мъжът изведнъж разпозна чертите на човека, с когото говореше, и лицето му светна. Той свали припряно шапката си и ниско се поклони. — На път е синът ви, ако даде Бог, милорд.
Страхът удари Рейн в гърдите като юмрук.
— Талезин, намери ми кон!
Момчето скочи с трясък на кея и безгрижно отвърна:
— О, няма нужда да бързате, сир. Първите бебета винаги много се бавят. Може да минат часове, преди да се ро…
— Талезин, затвори си устата и веднага ми намери един проклет кон, преди да съм те провесил с краката надолу!
В края на краищата така и не дочака кон, а хукна пеша към крепостта. За това с години щеше да се говори — Господарят на Рудлан, който победоносно се връща от война да търчи по пътя, сякаш всички дяволи са по петите му, само и само да се прибере навреме за раждането на първото си дете.
Когато Рейн прекоси моста и връхлетя в двора, сърцето му сякаш се бе заклещило току под гърлото и той не можеше дъх да си поеме. Крепостта изглеждаше необикновено безлюдна за този час на деня. Дори кучетата бяха замлъкнали.
Вратата към стаята му бе открехната, но скоро едрото тяло на Беатрис, акушерката, скри и малкото, което можеше да се види.
— Милорд! Не може да влезете вътре! Забранено е.
— Тук аз казвам кое е забранено и кое не — изсумтя Рейн и пое дълбоко въздух.
Знаеше, че мъжете не се допускат в стаята на родилката и по принцип приемаше това правило. Но беше решен да види жена си.
— Искам просто да я погледна и ще си изляза — каза той и се усмихна с една от онези редки усмивки, които разтапяха сърцата на жените от Йерусалим до Париж.
Острият нос на Беатрис се сбръчка, когато тя му хвърли кръвнишки поглед, но в края на краищата и тя, като всяка жена, не можа да устои на усмивката му.
— Добре тогава. Но само за минута. Да сме наясно — каза му тя с глас резлив като оцет и се отмести от вратата.
Рейн тихо пристъпи прага. Вътре горяха толкова много факли, че стаята приличаше на пещ. Всичко бе подготвено за раждането — на пода имаше чисти тръстики, сладки билки вряха в медни казани, наслагани по всички възможни места.
Ариана стоеше зад един камъшитен параван, подкрепяна от Едит. Тънката риза, с която бе облечена, бе така пропита с пот, че лепнеше по тялото й. Косата й се спускаше на мокри сплъстени кичури по гърба. Лицето й беше бледо като стара свещ, а под очите й лежаха сенки, тъмни и морави като стари синини. Ала онова, което най-много впечатли Рейн бе коремът й — огромен и издут, натежал от детето му.
Буца заседна на гърлото му и за негова изненада, в очите му запариха сълзи.
— Не можа ли да изчакаш ден-два да се прибера, малката ми?
Едва тогава тя го видя и зениците й се разшириха. Радост грейна на измъченото й лице. Радост, която той не можеше да не забележи и която толкова го стопли. Тя с усилие пристъпи към него и той прекоси стаята на три крачки, за да я вземе в прегръдките си.
Въпреки тежестта на плода, тя бе крехка и лека като току-що изваяно стъкло. Той приглади мокрите й кичури и я целуна. Устните й бяха сухи и напукани, но се усмихваха.
Тя погали лицето му и притисна своето до него.
— Мислех си, че никога няма да дойдеш. Че няма да се върнеш да видиш сина си.
Той понечи да я притисне още по-здраво в прегръдките си, но изведнъж цялото й тяло се стегна и през стиснатите й зъби се процеди стон. Спазъмът бе силен и жесток и дори той го почувства.
По челото му изби пот. Той бавно я отдели от себе си и тихо каза:
— Ариана… трябва да тръгвам.
Тя се вкопчи в ръцете му и го погледна с пълни със сълзи очи.
— Не, ще останеш, норманецо. И ти имаш вина за всичко това и ще го преживееш заедно с мен докрая.