— Талезин не знае. Той си мисли, че съм ранен в битката — каза студено и я сграбчи за косата така грубо, че очите й се напълниха със сълзи. — Хю ли ти каза? Затова ли бързаше да се прибере веднага след изтичане на четиридесетте дни? Та да се насади в леглото ми преди да съм си дошъл? Така ли е? — Скубеше я още по-силно, обръщайки главата й назад, а когато доближи лице до нея, яростният му дъх сякаш я опари. — Ако ми сложиш рога, красавице, ще те обеся за хубавото вратленце. Но най-напред ще ти донеса оная работа на брат ми.
Тя заби нокти в китката му в отчаян опит да се освободи.
— Мили Боже! От месеци се разхождам из крепостта! ти дебела като пълнена пуйка. Наистина ли мислиш, че може да съм ти изневерила?
Той се втренчи в лицето й да разбере дали не го лъже, а на Ариана й идеше да забие юмрук между сивите му очи.
— Как може да си такъв глупак! — викна тя. — Понякога така ме вбесяващ, че ми иде да ти се изплюя в лицето!
Той пусна косите й, пое дълбоко въздух и за миг затвори очи.
— Тогава откъде знаеш за нещо, което се е случило само между мен и брат ми в някаква си гора насред Франция? Можеш ли да ми обясниш, Ариана?
Тя нямаше друг избор, освен да му каже истината. Той естествено щеше да я намрази, щеше да се почувства обруган, с извадена на показ душа. Нито един мъж, у когото е останала поне малко чест, не би приел това, което щеше да му каже.
Тя пое дълбоко въздух, сякаш така можеше да събере кураж и започна:
— Нали знаеш, че съм гадателка. Имам видения и в тях виждам бъдещето, а понякога и миналото. Обикновено ми се явяват в каквато и да е вода, напоследък най-често в златния купел. Видях те в битката. Беше есен. Нападаха те иззад дърветата, ти уби един човек с копието си и други четирима със сабята си. После дойде Хю с лък в ръка…
Погледът му се стрелна към златния купел, който лежеше на полицата под прозореца, и Ариана си помисли дали вижда как съдът пулсира и свети отвътре, дали усеща мамещата му сила.
— И какво друго?
— Това е.
— Колко пъти си ме шпионирала с това проклето нещо?
— Не си прав. Аз не мога да влияя на виденията си.
— Какво друго си видяла тогава?
Тя не го погледна, уплашена от това, което щеше да срещне в очите му. Беше се втренчила в ръцете си, които не спираха да мачкат чаршафа, и започна да му разказва за това, как го бе срещнала във виденията си преди дори да го познава.
— Знаех, че ще ми донесеш болка — каза му.
„Но не можех да предположа, че ще се влюбя в теб“ искаше да добави, но съзнаваше, че две признания едновременно са много дори за него.
Затова продължи за виденията: каза му, че е била с него в двора на Рудлан, когато почти не извадиха очите му, че е станала свидетел и на онази есенна утрин, в която бе поискал пони, а получи тояга…
Едва когато свърши, тя вдигна очи и го погледна. Той седеше вцепенен сякаш виждаше самия дявол.
— Рейн… Не е така както си мислиш. Тази близост… Може да бъде и приятна. По-приятна от…
Той се изправи рязко, погледна детето в люлката и тръгна сковано към вратата.
— Рейн!
Ръката му се спря на дръжката, но той не се обърна.
— Знам вкуса на всяка частица от теб. Приех те в себе си, допуснах те до утробата си, до устните си. Толкова ли е лошо, че за миг съм била вътре в душата ти, че съм почувствала част от болката ти?
Той блъсна с юмрук по вратата и я отвори с трясък.
— Стой настрана от миналото ми, не се бъркай в душата ми, Ариана! Просто стой настрана от мен, по дяволите!
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Като гледаше как тромавите пръсти на мъжа й сплитат клонките пирен в мъничък венец, Ариана не можа да сдържи усмивката си. Детето, увито здраво в мек лен, се полюшваше помежду им на дървото, под което двамата бяха спрели да похапнат на път за летния панаир в Честър.
Рейн завърши венеца, подви коляно и го положи на главата на Неста, сякаш коронясваше царица. Венчето беше голямо за мъничката главица и се килна над едното око на малката. Рейн се разсмя, отърка нос в нослето на дъщеря си и весело я смъмри:
— Я се стегни, че приличаш на пияна самодива!
Ариана също се засмя и се наведе през рамото му, отърквайки бюст в гърба му.
— А ти, скъпи, къде се научи така добре да плетеш венци?
Той се дръпна сякаш да избяга от докосването й и седна, опрял гръб на ствола на дървото. Ариана си помисли, че няма да й отговори, но той вдигна глава, погледна я с очи, по-сурови и от калената скала, край която седяха, и отвърна:
— Правил съм венци за Сибил, когато бяхме деца. Учудвам се, че не си го видяла, Ариана. Нали обичаш да надничаш в миналото ми.
— Никога не ми се е явявало видение за теб и Сибил.