Той оголи зъби в подобие на усмивка.
— Какъв късмет! Съмнявам се, че щеше да ти хареса онова, което би видяла.
Внезапни сълзи запариха в очите на Ариана и тя бързо извърна глава, за да ги скрие. В Честър те щяха да останат като гости в имението на брат му. И на Сибил.
Един жълъд тупна в полата й и я стресна. Следващият се търколи на земята до ръката на Рейн. Ариана се загледа в лъскавия кафяв плод и ръката с тези дълги смугли пръсти, които можеха да въртят сабя, да плетат венци и… да галят жена, и посегна да вземе жълъда, като умишлено отърка ръка в неговата.
Това докосване, макар и толкова незначително, я изпълваше с болезнен копнеж. Той естествено почти веднага отмести ръката си, но това вече едва ли имаше значение. Тя бе видяла как косъмчетата настръхват чак до лакътя му, бе усетила, че дъхът му за миг секва.
Слънцето, нажежено до бяло, грееше така безпощадно, че дори дебелата сянка на широките дъбови листа не можеше да даде така нужната прохлада. Ариана усети, че в улейчето между гърдите й се стича пот и развя тънката коприна на пазвата си, дано раздвижи поне малко натежалия въздух. Усети, че Рейн я гледа, но когато вдигна глава, той отмести очи.
Устата й беше пресъхнала. Тя потърси мяха с вино сред разпръснатите остатъци от закуската им и отпи на големи глътки. Две-три капки се изплъзнаха от ъгълчето на устните й и се стекоха надолу по шията й. Тя ги спря, а после облиза лепкавите си пръсти.
Рейн пак я гледаше, но този път тя не вдигна глава. „Нека гледа“, помисли си, „няма да му навреди“. После се изправи, изтупа полепналите семена и клечки от полата си и тръгна да се разходи.
Наблизо имаше широка дига, която се простираше надлъж по полето. От източната й страна се издигаше висока пръстена стена, която се простираше докъдето стига погледа. Талезин й бе казал, че е прокопана от един саксонски крал, за да раздели Уелс от Англия. Сега тя делеше земите на мъжа й от тези на брат му.
Докато стоеше на върха на стената и гледаше надолу, Ариана изведнъж почувства желание да се втурне да изследва, както бе правила, когато бе малко момиче и искаше да впечатли деветимата си братя. Но дигата бе задръстена от високи тръстики и треви, а единственият мъж, който можеше да бъде впечатлен сега, изобщо не даваше вид, че се интересува от заниманията й.
Самотен облак пропълзя пред слънцето и хвърли сянка над пожълтелите треви. Ариана сложи ръка на челото си и погледна към самотния дъб. Наблизо си почиваха цяла свита слуги и войни, жертвените животни, които бяха повели със себе си, пасяха вяло в изсъхналото поле, но под дървото Рейн беше сам.
„Брак ли е това?“, чудеше се Ариана. Може ли да спиш с някого в едно легло, което не споделяте и да се смята, че двамата сте съпрузи?
Тя вече се бе възстановила от раждането, но се чудеше как да му го каже. Не смееше да се доближи до него нощем, от страх, че той ще й обърне гръб.
Отнякъде се чуваше ромол. Сред пожълтелите от слънцето треви и сивотата на напечените скали се простираше свеж и пъстър оазис — яркосини метличини, златист синап и още пирен.
Ариана тръгна към плъпналите цветя, порейки с полите си високата трева. Водата примамливо бълбукаше и обещаваше свежест и хлад. Уплашена птичка изхвръкна от гъсталака и размаха ослепително бели криле. Тревата бе зелена тук, онова наситено и ярко зелено, което само младите растения имат.
„Пролетта едва си е отишла“, помисли си Ариана, приклекна сред оазиса от цветя и загреба с пълни шепи от реката. Водата сякаш ухаеше на портокали.
Той отхапа и сокът се плисна по небцето му — сладък, дъхав и свеж. За първи път вкусваше нещо толкова приятно. Погледна към момичето и се усмихна.
„Е, може би като се изключат устните ти, сладка Сибил.“
— Харесва ли ти?
— Да, дай ми още.
Тя поднесе още едно парче от непознатия екзотичен Плод към устните му и той го лапна, заедно с половината й пръсти. После придърпа лицето й и я целуна. Устните и имаха вкуса на портокали — сладки, уханни и свежи.
— Дай още.
— Много сте лаком, сър.
— Никога не си се оплаквала преди — отвърна й и отново я целуна.
— Обичаш ли ме, Рейн? — попита го тя и плъзна ръка надолу по корема му.
— Да — простена той.
Усещането бе почти болка — сладка и екзотична като портокала, като вкуса на устните й. И приятна, толкова приятна…
— Не ме напускай тогава.
Той я повали в жълтата лятна трева, развърза елека й и гърдите й изпълниха дланите му.
Трябваше да я напусне. Ако останеше, имаше опасност никога да не излезе от оборите.
— Ще се ожениш ли за мен? — прошепна тя във врата му и дъхът й погали кожата му — топъл и ароматен.