Избата беше пълна с бъчви вино и бира. Миризмата на мая се смесваше с тръпчивия дъх на оцет и от тази парлива воня на Ариана й се виеше свят. От голямата зала над главата й се носеха пиянски песни, смях, вой на фанфари, протяжното ручене на гайда и откъслечни женски писъци. Норманците пируваха.
Гърлото на Ариана беше болезнено сухо. Клепачите й дращеха като че бяха посипани с пясък. Очите й пареха сякаш бе плакала с часове, а всъщност тя не бе проронила нито една сълза. Болката, отчаянието и обидата бяха толкова силни, че дори не можеше да заплаче.
Сидро беше мъртъв. Нейният брат бе мъртъв и тя се бе провалила. Не само не беше отмъстила за смъртта му, а дори се бе оставила да я пленят. Спомни си за онази селска женица, която бе видяла да тича, подгонена от рицар на бял кон и потрепера от присъщ за женската й природа страх, който едва осъзнаваше. Тя не бе станала свидетел на онова, което се случи с жената след това, но знаеше какво е то… Изнасилване.
Знаеше, че ако това се случеше с нея, тя вече нямаше да има стойност за семейството си, макар че дългът и честта все пак щяха да принудят бедния й баща да заплати щедро свободата й.
Ариана потърка чело в острите си колена и стисна очи, но веднага разбра, че е сгрешила. Ликът на черния рицар на часа се появи в съзнанието й. Тя разбираше, че дори и след всичко, което преживя, видението все още не се бе сбъднало напълно. Той все още я чакаше някъде в бъдещето и тази истина я изпълни със страх, какъвто досега не бе изпитвала.
— Не! — простена тя и стисна юмруци.
Не можеше да си позволи страхът да вземе връх над нея. Това би й попречило да изпълни дълга си.
Тя закрачи в тесните граници на своя затвор, опитвайки се да дойде на себе си. Подът беше пръстен, непокрит със слама и през тънките й велурени ботуши се просмук-ваше влага. По каменните стени на избата се стичаше вода. Поне десет пъти се бе опитала да отвори солидната дъбова врата, но пак реши да пробва. Вратата все още бе здраво залостена отвън.
От залата по-горе прокънтя дрезгав смях и Ариана бързо се дръпна от вратата. Скоро запасите от вино и бира щяха да свършат и те щяха да слязат до избата. Щяха да я намерят.
За миг Ариана изгуби контрол над себе си и видимо затрепера, но не се поддаде на страха. Знаеше, че трябва да намери начин да се измъкне оттук и непрекъснато си го повтаряше. Опита се да разрови пръстения под, но той беше здрав и стегнат, пък дори и да успееше сигурно щеше да минат години докато прокопае проход под дебелите крепостни стени. Погледът й се спря на пълните бъчви. Веднъж брат й Синан, мъртво пиян, проряза ръката си без дори да усети. Може би ако се напиеше до забрава, нямаше да усеща болката и унижението и щеше да й е все едно какво правят с нея.
Изведнъж, в ъгъла на стаята, Ариана забеляза чували с брашно, скрити между бъчвите. Под един от тях лежеше малка каменна мелничка. Явно някой скришом беше млял жито и бе прикрил уликите си тук, в дълбоката изба.
Тя взе мелницата и погледна към вратата. Пантите бяха стари и ръждясали. Може би, ако успееше да ги счупи…
Вратата се отвори с трясък. Ариана подскочи назад и преди да успее да го спре, от гърлото й се изтръгна вик. Пред нея стоеше мъж, облечен в небесносин сатен, с хусарски ментик, обточен с хермелин и мантия с цвета на залеза. На главата си носеше златен венец, който не можеше да засенчи блясъка на косите му.
Ариана запристъпва назад, докато гърбът й опря в стената.
Той не я последва. Просто небрежно се облегна на вратата, кръстоса ръце и се ухили. Ариана позна този нормански благородник, макар да беше свалил сребърните си доспехи. Той бе стоял на белия си жребец и се бе смял заедно с черния рицар, докато онзи мечок я държеше в здравите си лапи. Бяха си подхвърляли подигравателни думи, които тя не разбираше, защото макар баща й да бе научил нея и братята й на езика на норманците, тя никога не бе успявала да долови смисъла при бърз разговор.
Сега той отново й говореше на този език. И макар че провлачваше думите, когато й каза какво смята да прави с нея, тя съвсем ясно го разбра.
— Стой настрана от мен, норманска гад! — извика тя и съвсем не се учуди на смеха, който последва.
Реакцията й беше глупава, дори за самата нея.
Той отлепи гръб от вратата и пристъпи напред. Ариана запрати мелницата към главата му, но тя прелетя едва половин метър и тупна с глух звук на пръстения под.
Той спря, погледна мелницата, свил причудливо русата си вежда, и отново се разсмя.
— В тебе има жар. Харесвам това у жените. Кучката, дето ми се води жена, е по-кротка и от кокошка — каза той и пристъпи напред.