Той вдигна глава и погледна дълбоко в очите й. Лавандуловосини, с цвят на лятно небе по здрач.
— Ти принадлежиш на Хю. Не можеш да се противопоставиш нито на баща си, нито на моя баща.
— Мога и ще го направя! — отсече тя и удари юмруче по гърба му. — Аз съм твоя, Рейн. Твоя! Питах свещеника. Той каза, че едно момиче не може да бьде венчано против волята си. Вярно, послъгах го. Казах му че искам да стана Христова невеста. — Смехът й зазвънтя наоколо, извивайки се по краищата като листенца н роза. — О, Рейн, виждаш ли ме като монахиня? — Тя направи смирена физиономия и сви свенливо устни.
Искаше му се да я целуне, но не го направи.
— Ще дойда с теб — заяви тя.
— О, Сибил, скъпа… Не можеш да дойдеш с мен. Аз отивам с армията на Матилда.
— И си мислиш, че като застанеш пред тази велика кралица с тези дрипи и босите си крака, та тя ще те направи рицар?! — Тя се постара да прозвучи ядосано, но гласът й трепереше. — Ще ти връчат едно копие, ще те направят пехотинец и ще загинеш още в първата битка.
Тялото му покриваше нейното, а в гърдите му сякаш имаше тежест. Той потри лице в косите й и усети аромата им — сладникав и тежък. Аромат на портокали. Винаги щом се сетеше за този ден щеше да усеща тази миризма.
Търкулна се по гръб и впери поглед в небето. Беше чисто, празно, голямо като самия свят.
— Няма да загина. Ще се върна, но вече ще бъда рицар.
Тя сложи длан на лицето му и го извърна, докато погледите им се срещнаха.
— А аз ще съм тук, Рейн. Ще чакам…
— Ще чака — промълви Ариана.
— За никъде не бързаме. Не ставай преди да ти е минало.
Главата й лежеше в скута на Рейн. Бедрата му бяха твърди, топли и някак уютни, ала той й се сърдеше. Напоследък май непрекъснато й се сърдеше.
— Какво стана? — попита тя и в следващия миг осъзна всичко.
— Припадна — отвърна той и я изправи. Хватката му бе толкова здрава, че тя не забеляза страха в гласа му. — Боже Господи, Ариана, строполи се като посечено дърво — по очи и право във водата. Щеше да се удавиш, ако…
— Стига си ми викал — сопна се тя и се дръпна от ръцете му.
От рязкото движение отново й се зави свят. Наведе се встрани и повърна в тревата. Той хвана косите й и ги махна от лицето й. После пъхна нещо бяло и мокро в ръцете й. Мили Боже! Превръзка! Направо я досмеша. Значи Черният дракон, най-страшният рицар, абсолютният шампион в двубоите из целия християнски свят, се разхождаше с превръзочни материали под ръка!
— Пак ти се е явило някое от ония проклети видения, нали?
Тя зарови лице в мократа превръзка, за да избегне погледа му.
— Чия душа покори този път?
Гласът му беше груб и студен. Едва когато чу поскърцването на ботушите му по сухата трева, Ариана най-после вдигна глава.
Топъл вятър лъхна лицето й и донесе ароматът на портокали.
След като прекосиха дигата и преминаха на английска земя, пътят за Честър стана достатъчно широк да побере шестнадесет рицаря, но Ариана и Рейн яздеха толкова близо един до друг, че шпорите им от време на време се докосваха. Всъщност той бе този, който непрекъснато се приближаваше, въпреки че дори не бе я погледнал откакто бе получила онова видение край извора.
В тази си част Честър се състоеше предимно от жълто-зелени солени блата и ливади, изпъстрени с пасящи животни. Лятното слънце сипеше жега по пътя пред тях и въздухът трептеше от мараня. Наоколо се разнасяше тежката миризма на тор.
Ариана си помисли, че за първи път в живота си стъпва на вражеска територия. Навремето винаги си бе представяла Англия като бълбукащ казан, обкръжен от подскачащи дяволи. Нещо подобно на описанията, които техния свещеник даваше за дълбините на ада. В този ден жегата бе толкова непоносима, че напълно съвпадаше с детските й представи.
Пътят зави и двамата се озоваха край широката и ленива река Дий, която криволичеше в равнината. В спокойните й води се отразяваха ръждивочервените стени на Честър. Покрай брега трептеше лека мъгла, която бавно пропълзяваше нагоре и се размиваше пред стените на града. Рейн закова рязко коня си и се загледа в онова, което някога бе било негов дом.
Ариана проследи изражението му. Нищо не трепна в каменното му лице, суровите му устни останаха непроменени, очите му премрежено се рееха в далечината, но тя вече го познаваше по-добре и знаеше, че той се старае да прикрие чувствата си именно защото в този момент те бяха по-силни от всякога. Той се връщаше в Честър триумфиращ, точно както се бе заклел някога, ала триумфът му бе напразен. Жената, която бе обичал, в края на краищата не го бе дочакала. Мъжът, когото най-много искаше да впечатли, бе умрял и бе отнесъл завинаги със себе си и презрението, което изпитваше към незаконния си син.