Ариана едва не положи ръка на рамото му в знак, че го разбира, но после осъзна, че това едва ли би имало значение за него.
Двамата прекосиха на сал реката и влязоха в града. Улиците бяха претъпкани с къщи от черно дърво и вар, подредени една до друга като бъчви в изба. Повечето имаха магазини, чиито сергии излизаха направо на улицата като в ориенталско пазарище.
В Уелс имаше малко градове и никой от тях не бе толкова голям, колкото Честър. Ариана вървеше и гледаше като замяна навалицата от търговци и купувачи, които пъплеха наоколо, като плъхове в хамбар. Улиците бяха толкова тесни, че покривите на къщите от двете страни се докосваха и спираха слънцето, а въздухът сякаш трепереше от тракането на каруците, звънът на църковните камбани и дрезгавите викове на продавачите, които хвалеха стоката си. Градът кипеше от живот.
Пътят им минаваше покрай една странична улица и Ариана видя кръглия песъчлив купол на огромна църква. Може би това бе катедралата, за чиито прозорци тя бе чувала да се говори. Бяха украсени с цветни, приличащи на скъпоценни камъни стъкла и тя дълго не можа да откъсне поглед от красотата им.
Най-после прекосиха подвижния мост, който висеше на железни вериги, дебели колкото дънери и навлязоха в павирания двор на самия замък. Пред тях се извисяваше грамадна квадратна кула, обсипана с безброй малки кръгли прозорчета, над която се издигаше Белият кон на Честър. Знамето висеше неподвижно в горещината.
Рейн я хвана през кръста и й помогна да слезе от седлото. Ръката му сякаш се задържа за миг до тялото й, но това бе просто един несъзнателен жест и нищо повече. И все пак усещането за ръцете му, обхванали талията й, за бедрото му, което се отърка в полите й, за близостта на лицето му, я накара да потръпне, въпреки адската горещина.
Ала той се обърна и с абсолютно същия жест помогна и на Едит да слезе от коня.
Графът на Честър се зададе през двора и косата му заблестя на слънцето като току-що изсечен флорин. Поздрави ги с целувката на мира и театрално каза:
— Добре дошъл, братко. Днес си по-красива от разцъфнал храст, снахичке.
Ариана дочу нечий радостен вик и се обърна. Сибил се спусна по стръмните стъпала на замъка, но очите й бяха приковани в Рейн и усмивката й бе само за него. Беше облечена в рокля с толкова много бродерия, че приличаше на самата пролет. Краищата на ръкавите й се спускаха чак до земята. Беше прекрасна. Рейн отвърна на усмивката й и Ариана отмести поглед.
— Добре дошли в нашия замък — каза Сибил и загледа със скрита усмивка малката уелска принцеса, чиито очи ставаха все по-големи и по-големи при вида на разкоша наоколо.
Висока и извита като катедрала, залата имаше камина, достатъчно голяма да побере цели два вола. От двете й страни се издигаха лавици със съдове от злато и сребро, прекрасни бокали и екзотични чаши, направени от черупки на щраусови яйца и ахат. Копринени драпе-рии и пищни килими покриваха стените, а на площта зад пиедестала с ярки и златисти бои бе изрисувана картина, изобразяваща как Далила отрязва косите на Самсон. Подът бе застлан с емайлирани черни и кафяви плочи, върху които, вместо тръстики, лежаха кожи на животни.
Сибил бе сгодена за графа на Честър на деветгодишна възраст и още тогава бе пратена да живее в къщата на бъдещия си съпруг, както бе обичая. Баща й също се славеше с мощ и богатство, но дори и той не се бе оказал способен да подготви дъщеря си за разточителното благополучие, което се демонстрираше в Честър.
— Ела, ще ти покажа стаята, в която ще спите с Рейн — каза домакинята и поведе Ариана към една от спалните, иззидани в дебелите стени на замъка.
В Честър гостите не задръстваха залата с наровете си нощем, а биваха настанявани в отделни стаи. Сибил отвори една от вратите по дългия коридор и въведе Ариана вътре.
— Реших да сложа детето и бавачката в една от мансардните стаи. Тази тук е малко неуютна, струва ми се.
Сибил проявяваше излишна скромност. Всъщност спалнята бе обзаведена с такъв лукс, че дори имаше свещи от извит восък, а зелената копринена кувертюра на леглото бе обрамчена с боброви кожи.
Ариана видя Едит и детето да се качват но стълбите, водени от един слуга и така подскочи, че Сибил за миг си помисли, че ще побегне след тях.
— Детето ще се настани добре, не бива да се притеснявате — успокои я тя.
Ариана се обърна и лицето й се озари от неочаквана усмивка.
„Красотата й е рядка и поразяваща“, помисли си Сибил със завист. „На такава хубост малко мъже биха устояли.“
— Не исках да ви обидя — оправда се Ариана. — Не се и съмнявам, че ще настанят малката както подобава. А Едит може винаги да ми я донесе, когато огладнее.