Нещо изтропа и Рейн рязко вдигна глава. Жена му стоеше на прага, уловена в един слънчев лъч, който блестеше от прозореца и се отразяваше в бронзовата огърлица на шията й, създавайки огнен ореол около лицето й. Докато двамата се гледаха, нещо помежду им проблясна — горещо и ярко, като пламналия кръг около шията й.
Сибил коленичеше до ваната забравена.
Кръчмарката разцепи монетата на две и върна рестото на Талезин. Момчето подаде една от пръстените чаши с бира на Ариана, вдигна своята за наздраве и се ухили заядливо.
— За любовта!
— Дай да пием за нещо друго.
Усмивката на Талезин стана още по-широка и на бузите му цъфнаха две трапчинки, големи колкото половин монета.
— За чукането, тогава!
На Ариана не й оставаше нищо друго освен да се разсмее.
Бирата беше топла и имаше дъх на кожа, но все пак утоли жаждата й. Стараейки се да не я забележат, Ариана се огледа за Рейн. Всички бяха тръгнали заедно за панаира, но Талезин и тя някакси се бяха отделили от другите.
Момчето я хвана за ръка и я поведе надолу по гъмжащата от хора улица. От двете страни се простираха шатри и сергии, отрупани с такова разнообразие от стоки и шарени знамена, че на човек му се завиваше свят. Скоро Ариана започна да забелязва, че всяка жена, с която се разминаваха, се обръща след тях, но пък и Талезин с пелерината си от петльови пера засенчваше дори шаренията по сергиите за платове и килими. Беше метнал гуслата на гърба си и по-хубавичките девойки час по час му подвикваха да изпее някоя песен.
Тълпата пред тях се бе струпала около нещо и надаваше весели викове. Група артисти се бяха събрали и показваха трикове с дресирани кучета, уморена стара мечка и опърпан лъв в клетка. Но онова, което привличаше тълпата бе един мъж с коса като овче руно и кожа, черна като катран, който държеше запалена главня в Ръце. Когато човекът пъхна главнята в гърлото си и глътна огъня, Ариана зяпна вцепенена от страх и любопитство. Талезин изсумтя презрително.
— Това е прост номер, милейди. Много лесно става.
Ариана понечи да попита момчето дали той би се справил по-добре, но после размисли. Ако той наистина беше магьосник, сигурно можеше да бълва огън от устата си като дракон, както и да го поглъща, а тя не искаше подобни демонстрации.
Двамата тъкмо бяха излезли от тълпата, която гледаше огнегълтача, когато някакъв продавач на платове и слугата му разпънаха топ алена коприна и ги разделиха. Ариана бързо заобиколи лъскавата платнена река, но от Талезин нямаше и следа.
Почувствала се изоставена и сама насред гъмжащия от хора панаир, Ариана изведнъж се уплаши. Започна да се оглежда трескаво наоколо, въртеше се насам-натам и едва не събори един дървен войник, който излагаше за продан нова ризница и шлем. После тръгна почти тичешком покрай сергиите с медни съдове, кожени седла, дървени вани, сарацински килими и безброй други стоки, докато накрая се озова пред граф Хю.
— Ариана! — възкликна той. — Май си се загубила. Не трябваше ли Талезин да те съпровожда?
— Тоя проклетник! — отвърна Ариана с пресилен смях. — Сигурно се е заплеснал по някоя хубавица.
Хю я поведе към една по-безлюдна улица, а сребърните звънчета на сокола, който носеше върху юмрука си, подрънкваха на всяка крачка. Птицата, със златовезаната си качулка, обшита с перли и ярки пера, изглеждаше почти толкова ослепително, колкото и господаря й.
Хю спря пред една сергия с подправки и миризмата на канела и карамфил напомни на Ариана деня, в който двамата с Рейн бяха ходили на пазара в Рудлан. Проблемите не й изглеждаха така непреодолими тогава. Но по онова време той все още не знаеше за виденията й и не се бе отвърнал от нея.
Сред виковете на купувачи и продавачи тя дочу смеха му — дълбок и гърлен, по своему неповторим. Обърна се и го видя. До него стоеше Сибил. Двамата гледаха лудориите на две дресирани маймуни и не след дълго Сибил също отметна златистата си глава и смехът й — ясен и звънлив като подрънкването на звънчетата — се смеси с неговия.
„Красотата й е прекалена“, помисли си Ариана.
Съпругата на Хю беше толкова бяла, така крехка. Устните й бяха малки и сочни и винаги изглеждаха сякаш всеки момент ще се разтворят. Изящната й красота просто нараняваше Ариана. На фона на това златисто и бяло съвършенство тя изглеждаше простовата и обикновена. И тази жена бе познала целувките на Рейн, бе усетила тялото му до своето, бе почувствала любовта му.