Изведнъж той вдигна глава и погледите им се срещнаха, но в очите му, естествено, не се четеше нищо. Ариана дочу гласа на Хю и се разсмя, макар да нямаше представа какво й говори графа.
— Вие, милорд, сте много обигран в любезностите — каза му тя с най-пленителната си усмивка и го остави да я хване под ръка.
Знаеше, че Рейн ги гледа и искаше да го накара да ревнува, макар че тя бе тази, която се разяждаше от ревност.
— Притежавам и други умения — заговори й Хю с мазен глас. — Някои от тях може би ще ви харесат, ако благоволите да ме дарите с милостта си, скъпа Ариана.
Да дариш някого с милостта си! Това бе просто кавалерски ефемизъм за секс.
Тя се дръпна рязко от ръцете му и каза:
— Аз съм омъжена, графе. За вашия брат.
— Сякаш клетвите могат да обвържат сърцето на една истинска жена — сви рамене Хю. — Любовта не е част от брака, уважаема. Освен това би било пълна глупост да отдадете сърцето си на Рейн.
„Закъсня. Вече го отдадох“, помисли си Ариана и по начина, по който Хю я погледна, разбра, че мислите й са проличали на лицето й. Какво от това.
Графът не изглеждаше нито смутен, нито обиден от отказа й.
— Първо жена ми, сега пък и вие — въздъхна той, а после дрезгаво се разсмя. — Господи, дори аз го обичам. Когато не го мразя, естествено.
„Каква ли любов изпитва Хю към брат си, след като е способен така равнодушно да си играе с живота му, а после да примамва жена му в леглото си“, помисли си Ариана.
„Ала в сърцето място има само за Господ, господар и верен ат…“
Песента — чиста и звънлива, долетя до нея над платените покриви на шатрите и шумотевицата на тълпата.
— Чуйте! — викна тя.
— Какво? — учуди се Хю, но тя вече го теглеше към музиката.
Пееше Талезин. Беше сигурна в това, още преди да го види. Той седеше на една обърната каца с лютнята в ръка и когато тя си проби път през публиката, предимно женска, той вдигна глава, отметна рижав кичур от лицето си, намигна й и продължи:
„Най-после ще чуя края на песента“, помисли си Ариана. Най-накрая щеше да разбере дали жената от езерото намира своя любим. Това й се струваше толкова важно, сякаш животът, нейният и на езерното момиче, се движеше по една и съща права. Сякаш ако девойката в песента успееше да спечели любовта на смелия си рицар, то Ариана също може би щеше да бъде обичана.
Някой застана до нея и тя не трябваше дори да поглежда, за да разбере, че е Рейн.
Междувременно рицарят от песента се бе върнал при любимата си победен и тя му се бе присмяла.
Талезин спря за миг и топлият летен бриз отнесе последните звуци на лютнята. В тишината Ариана дочу сподавен стон и осъзна, че той всъщност идваше от нея.
Лютнята зазвънтя отново и гласът на Талезин, допреди малко нисък и покъртителен като стон, се извиси в радостни трели.
„Тя рицаря в прегръдките си хвана обгърна го със своята любов. И заедно с безмерната си обич, дари го с радост и живот без край.“
Рицарят до Ариана сложи ръка на рамото й и я обърна към себе си.
— Какво си дете! — каза той и избърса сълзите й. — Защо плачеш сега? Та това е просто една глупава историйка.
— Ти никога няма да го разбереш — отвърна тя и гласът й затрепери. — През целия си живот едно момиче мечтае това да й се случи, да срещне мъж, който толкова да я обича.
— Колко? — изсмя се той. — Колкото да тръгне да убива дракони от любов ли?
Това вече й дойде в повече. Тя се отскубна от ръцете му и избяга. Чу гласа му след себе си, но не се обърна.
Панаирът бе разположен в сянката на крепостта, по тучните брегове на реката. Ариана успя някак си да намери страничната врата, вдълбана в стената, и влезе тичешком в двора.
— Ариана!
Тя се обърна и остана изненадана, че той я е последвал. Не беше хукнала, за да го накара да тича след нея и се съмняваше, че ще може да го погледне в очите сега. Не искаше да бъде с него. Нека да върви при Сибил!