И вместо да направи онова, което искаше, вместо да тръгне след нея и да я люби до края на деня и през цялата нош, той се върна в залата.
Още с влизането видя Талезин, който стоеше облегнат на една от колоните, преметнал лютнята на врата си. Поради някаква причина видът на клетия оръженосец изпълни гърдите на Рейн с неистов гняв. Непрекъснатото дърдорене на това момче, романтичните му разкази за рицари, девици, двубои и вечна любов го разнежваха дотам, че вече бе почнал да им се поддава и това го дразнеше.
Той се приближи до момчето и размаха пръст пред лицето му.
— Ако те чуя звук да издадеш повече, ще ти нахлупя това дрънкало на главата!
Талезин се разсмя и вдигна ръка да се предпази.
— Милорд, ако не давате и пет пари за главата ми, пощадете поне лютнята.
Рейн изръмжа нещо и излезе ядосано. Не след дълго, без дори да разбере как, се озова насред двора. Трябваше да купи толкова неща, хубав расов кон като начало, но не се върна на панаира. Краката му сякаш сами го отведоха на арената за дуели.
Ботушите му вдигаха прах по алеята. В дъното се виждаше Противника — чучело, облечено в стара ризница, с щит в едната ръка. Отдалече, със слънцето, блеснало в изкуствените му очи, Противника изглеждаше почти като истински и приличаше на стар уморен рицар, който дълго се е борил и много е видял.
За разлика от Хю и всяко друго момче, което мечтаеше да стане рицар, Рейн не беше израснал на кон, с копие в ръка. Той трябваше да се прокрадва нощем с кон, отмъкнат от оборите на баща му, за да може да се упражнява на чучелото. Често го хващаха и го пребиваха до смърт, но това не го отказа.
Заболяваше го навремето, когато забележеше, че баща му се тревожи повече за расовите си коне, отколкото за него, сина му, но сега разбираше по-добре стария граф. Един хубав боен кон струваше повече, отколкото един обикновен човек можеше да спечели за цял живот. Нетрениран ездач можеше да застраши здравето и живота на това ценно животно.
И все пак с тези откраднати коне и без никой, който да му покаже, Рейн някак бе успял да се научи да държи копието здраво, докато напада, да обръща галопиращ жребец, без да изпуска юздите. През всичките тези часове го крепеше една мечта — да коленичи един ден пред баща си, да усети ръката му поне веднъж като израз на гордост, а не на гняв, и да чуе думите: „Бъди достоен рицар.“
Не беше станало така. Не баща му, а негов враг го посвети в рицарство в една далечна земя, а когато той се върна у дома в деня, в който брат му се женеше за неговата любима, и застана пред баща си горд и може би малко уплашен, с броня, шпори и рицарска сабя, окачена на деветнайсетгодишната му снага, старият граф го погледна и попита:
— Този пък кой е?
— Твоето копеле, конярчето, милорд — отвърна той тогава, с увереност, която можеше да повали и змей. — Не ме ли познахте?
Но графът махна с ръка, както би прогонил муха, кацнала на ръкава му и рече през смях:
— Мислех си, че хората на Матилда ще направят сляп евнух от тебе.
Останалите също се разсмяха. Гостите, Хю, дори Сибил.
Погледни ме, искаше да извика Рейн в това безизразно лице. Аз съм твой син, по дяволите! Твой син!
Но вместо това каза:
— Сбъркал си, те ме направиха рицар.
Баща му го погледна със студените си сиви очи, които толкова приличаха на неговите, но не видя рицаря в него, не дори мъжа. Виждаше само сина на една блудница.
Тогава Рейн разбра, че това няма да се промени никога.
Сега, при спомена за този ден, той грабна един камък и ядосано го запрати по чучелото. Чудеше се дали Ариана е видяла този ден в някое от проклетите си видения.
— Рейн… Търсих те.
Той се обърна. Дребна, стройна фигура се движеше по полето към него. Косите й бяха разпуснати като на момиче и се полюшваха на гърба й, златисти и бляскави.
„Не всички спомени са лоши“, помисли си той и се усмихна.
— Ех, Сибил…
Двамата повървяха мълчаливо до градината на замъка. Тук бе толкова тихо, стените спираха вятъра, живият плет обгръщаше всичко в зелената си пелена, старите дъбове хвърляха прохладна сянка, а цветята, подредени в геометричните си лехи, приличаха на сарацински килим. Въздухът почти лепнеше от миризмата на рози, лилии, мента и кориандър.
Двамата се спряха до басейна и Рейн забеляза сребристото тяло на един шаран, който се шмугна между обраслите с водорасли лилии. Листата на повърхността се раздвижиха и наоколо се разнесе пискливия глас на някое мушитрънче.
Сибил си играеше с брошката, която държеше мантията й. Украшението беше евтино, без камъни и гравюри и изобразяваше две сърца. Сибил видя, че Рейн го гледа и попита: