— Спомняш ли си тази брошка? Подари ми я през онова лято, когато замина.
— Да — отвърна той, макар да нямаше спомен за подобно нещо.
Сто на сто не й беше купил брошката. Не разполагаше с пари, докато работеше в оборите на Честър. Сигурно я бе откраднал от някоя сергия на пазара. Освен това не бе заминал през онова лято. Беше откаран в Рудлан завързан за един кон като роб, за да стане пленник, който баща му никога нямаше да освободи. Тя спря, обърна се и кръстоса ръце на гърдите си.
— Няма ли да ме питаш защо се омъжих за Хю?
— Не. Знам защо.
Тя понечи да се усмихне, но устните й затрепериха.
— Ти много се забави, Рейн.
Кичур коса падна над лицето й и той го отметна назад.
— Никога не съм очаквал, че ще ме дочакаш.
Казваше й самата истина. Беше се надявал, но никога не бе вярвал истински, че това може да се случи. Всъщност не си спомняше миг от живота си, в който да бе вярвал в нещо или в някого.
— Ти бе сгодена за Хю. Беше родена за графиня. Аз бях по-долу и от слуга. Даже по-зле. Бях едно незаконно дете, конярче в оборите на господаря. Никога не съм мислил, че ще ме дочакаш.
— Значи си се лъгал, защото аз те чаках. Чаках те и се молих за нас. Всеки ден благославях Бога, че старият граф не бързаше да задоми Хю, защото не искаше наследникът му да мисли отрано за наследство. После започнаха да се чуват приказки за теб — колко си бил смел, в какви безпощадни битки си се хвърлял… Първо, за да спечелиш рицарството, а после и в дуелите. Хю каза веднъж, че… ще загинеш преди да навършиш двадесет. Той говореше така уверено и аз… аз си помислих, че ако се омъжа за него вече няма да излагаш на опасност живота си.
Изненадата сигурно бе проличала на лицето му, защото Сибил побърза да сложи пръст на устните му.
— Знам — каза тя тихо и тъжно. — Едва по-късно осъзнах, че правиш това не заради мен, а заради себе си. За слава, пари и могъщество. Щеше да продължиш вечно да рискуваш живота си, каквото й да направех.
„Не, не вечно“, помисли си Рейн.
Бе осъзнал това във Франция, където за първи път бе изпитал страх от смъртта. Защото сега имаше за какво да живее.
— Рейн… — Тя сложи длан на лицето му. — Така и не престанах да те обичам.
Тези слова трябваше го стоплят, но не успяха. Изведнъж той осъзна, че вместо радост, те му причиниха болка. Бяха изречени от неподходяща жена.
Обичам те… Искаше да чуе тези думи от устните на Ариана.
Той погледна лицето на Сибил, с леките гънки в ъгълчетата на устните й, с бръчиците около носа й, и видя едно момиче, което се бе интересувало от него, когато никой друг не го бе грижа. Дължеше й толкова много и не искаше да я наранява.
Погали лицето й с опакото на ръката си и каза:
— О, Сибил… Беше толкова отдавна. Бяхме деца.
Тя поклати глава и от очите й бликнаха сълзи.
— Това няма никакво значение. Аз и досега те обичам.
Той вдигна глава и зарея поглед в заздрачаващото се небе — лавандуловосиньо като очите й. Беше я обичал навремето, но това бе момчешка любов. И все пак тази любов го вълнуваше…
Той хвана острата й брадичка между пръстите си, вдигна лицето й и я целуна.
Устните й бяха все така сладки и меки, но страстта си бе отишла. Може би никога не бе я имало. Вероятно бе присъствала само в спомените му.
Изведнъж дочу някакъв звук. Толкова слаб, че можене да е трепнала птица, дори вятър, който прелита през храстите. Ала Рейн разбра, че не е това. Пусна Сибил и бавно се обърна.
Ариана стоеше на края на езерото. Така близо сякаш бе изникнала от зелените му дълбини, като девойката от онази песен. Макар че не можеше да види болката на лицето й, той я почувства.
Тя сложи ръка на устата си, сякащ да спре вик, или може би стон, и избяга.
Ариана дръпна юздите и погледна назад към Честърското поле. Внезапен вятър развя мантията й и донесе със себе си миризмата на дъжд. Буреносни облаци, стоманеносиви като очите му, едрееха на хоризонта.
Рой жълто-черни пеперуди, усетили бурята, литнаха от обгорените треви и скриха червеникавите кули на Честър.
— Това въобще не ви прилича, милейди — каза Талезин след като огледа изражението й. — Да бягате като подплашен заек при първата съперница.
— Не бягам, Талезин, и не считам Сибил за съперница.
Рижавите му вежди подскочиха.
— О! И защо тогава напускаме бойното поле?
— Бойното поле не е тук, а в Рудлан. И аз трябва да се преборя не с някоя жена, а с глупавата гордост на един мъж.
— Значи все пак ще се борите за него?
Тя пришпори коня да застигне ескорта си и Едит с Неста и през рамо отвърна:
— Да те вземат дяволите, шантав мъдрецо! Та аз обичам този човек. Естествено, че ще се боря за него.