Талезин препусна след нея и само след миг конете им се изравниха. Оръженосецът яздеше добре. Въобще правеше всичко без грешка, както можеше да се очаква от човек, живял векове.
— Не съм мъдрец, милейди — въздъхна момчето и се загледа в една пеперуда, която пърхаше между ушите на жребеца му. — Не знам откъде ви е хрумнала тази налудничава идея, но ако господарят разбере, цялата вина ще се стовари на мен. Пак ще ме заплашва с обесване и…
— Спри да плямпаш, момче! Имам нужда от тишина, за да мисля.
Талезин я остави да мисли не повече от две-три секунди и отново се разприказва:
— Какво смятате да направим, милейди, за да го върнем обратно в леглото ви?
— Ти няма да правиш нищо.
— Мислех си, че едно любовно биле ще свърши работа.
— Така ли? Та съпругът ми да пощурее от страст и да почне да се нахвърля на всяка жена, която се изпречи на пътя му? Не! На теб се пада една съвсем малка роля в този план, момче, и гледай да не я оплескаш.
Талезин не се задоволяваше с малките роли в който и да е план и остана видимо разочарован.
— И какво трябва да направя?
— Да го доведеш на стоящите камъни в полунощ на празника на Луната. На всяка цена, дори ако трябва да приложиш някоя магия.
— Аз не знам магии, милейди.
Ариана изсумтя така шумно, че чак конят й обърна глава да види какво става.
Двамата пояздиха мълчаливо минута-две, а после Талезин започна да си тананика някаква мръсна песен и не след дълго отново подхвана своето.
— И все пак си мисля, че любовното биле ще помогне…
— Искаш ли да те хвърлят от кулата в казан с вряло олио, мъдрецо?
— О, не, не, милейди. Моля ви. И не съм…
— Или може би да те набучат на шиш и да те опекат като охранена гъска? Никакво любовно биле, ясно ли е?
— Да, милейди — въздъхна Талезин.
Прекосиха дигата и стигнаха до мястото, където Двамата с Рейн бяха спрели да починат на отиване. Ариана се замисли за видението, което бе имала през онзи ден — Рейн, млад и изгарящ от страст полага Сибил на тревата.
Имаше някаква жестокост в мъжкото му желание, Някакъв див и необуздан стремеж да притежава. Но имаше и други, по-нежни чувства — копнеж да достави удоволствие, да закриля, да обича.
Навремето гордостта явно не му бе пречила да разк-рива любовта си.
— Талезин? Твоята богиня щеше ли да ми изпрати Рейн, ако знаеше, че той никога няма да ме обикне?
— Струва ми се, че не ви разбирам, милейди. Черният дракон ви обича. Дори най-голямата глупачка би го забелязала.
Ариана въздъхна тежко и се обърна да го погледне в очите.
— Да, знам, че ме обича, но искам да ми го каже. Едва тогава ще бъда сигурна, че го е признал и пред себе си.
„Колко е хубаво човек да си е у дома“, помисли си той.
Залязващото слънце къпеше крепостта в меко червеникаво сияние. Воят на нечий рог прокънтя в равното поле. Вятърът донесе миризмата на горящо дъбово дърво и зелен тис. Обикновено рогът свиреше за края на работния ден, но днес беше празник. Честваха денят на Ламас и започването на жътвата. Тази вечер селяните щяха да танцуват край буйни огньове и щяха да пият бира от избите на господаря.
„А може би“, помисли си Рейн, „самият господар и съпругата му също ще успеят да си устроят свой интимен празник“.
Торбичката на колана му тегнеше от подаръка, който й бе донесъл от панаира в Честър — скъпа брошка във формата на дракон, обсипана с диаманти, рубини и перли. Това бе дар, който той наистина не можеше да си позволи, но човек едва ли можеше да се надява да хване птичка, ако е с празни ръце.
Тя не беше в залата, където се надяваше да я намери. Всъщност освен Рьодри и пажът на сър Одо, които нагряваха ябълково вино на камината, в залата нямаше никой. Рейн поздрави весело двете момчета и съвсем наистина им се усмихна. Това толкова неприсъщо за господаря настроение накара момчетата да зяпнат от почуда. Те се спогледаха неразбиращо, свиха рамене и отново се заеха с виното.
Рейн тъкмо се канеше да ги попита къде е господарката им, когато в залата, тътрейки крака, влезе сър Одо със навъсен вид и сметало в ръка. Следващите два часа Рейн прекара в обсъждане на очакваните приходи от жътвата. Така или иначе, нямаше да е от полза да се показва прекалено загрижен за съпругата си.
Ала когато разговорът със сър Одо приключи и Рейн най-после се добра до стаята им, Ариана не беше там. Само Талезин се изпъваше на раклата под прозореца и подрънкваше на арфата си.
— Къде е лейди Ариана?
— Насам-натам.
— Насам-натам къде? — свъси вежди Рейн.
От арфата изведнъж бликна водопад от звуци и Талезин погледна господаря си през рижавите си мигли.
— Искате ли да върнете жена си в брачното ложе, милорд?