— Тя никога не го е напускала — отсече Рейн и захвърли сабята си на масата. После свали и ризницата си, понечи да я метне на стола, но не уцели, и се обърна към Талезин. — И въобще, теб какво те касае къде спи Ариана?
— Вие сте луд-полудял, непрекъснато се ядосвате, а на мен вече ми омръзна да се боря с лошия ви нрав.
Рейн тръгна към момчето с намерението да му даде да опита лошия му нрав, но Талезин го замери с нещо и се ухили.
— Не ме удряйте, сир. Пестете си силата. Ще ви трябва за по-късно.
Рейн сграбчи онова, с което Талезин го бе замерил и го разгледа. Беше малка кожена торбичка, завързана здраво с парче от струна.
— Какво е това и защо ще ми трябва сила за по-късно. Това е любовно биле, милорд. Малко от него в чаша вино и човек пощурява от страст, сир.
Рейн развърза струната, отвори торбичката и помириса съдържанието й — светлокафява смес с тръпчива миризма, стрита фино на прах.
— Какво има вътре?
— Корени от мандрагора естествено, сушен черен дроб от глиган, претопена мазнина от костенурка и разни други работи.
— Боже и мощи Господни!
— Е, от това няма — разсмя се Талезин.
Рейн изръмжа още нещо, но пъхна торбичката в колана си. Талезин отново погали арфата и в стаята се разнесоха весели трели.
— Това ще ви направи здрав като камък, милорд.
— Въобще нямам нужда от него, глупако. От месеци се разхождам разгонен като стар пръч. Сигурен ли си, че това ще я накара да полудее за мен?
— Както знаете, тази вечер е празника на Ламас, макар в Уелс да му викат Луняза. Навремето жените се събирали в този ден около мейнхирион да се молят на боговете си за добър урожай и да му принасят жертви. Ариана е гадателка и старите обичаи я влекат. Тя ще отиде при стоящите камъни тази вечер и ще изпълни ритуален танц… — Талезин сниши глас и черните му очи странно заблестяха — … Гола.
Рейн се намръщи на момчето, но колкото и да се мислеше за спокоен, нещо го жегна в слабините.
— Защо ми се струва, че играя с фалшиви зарове? Ти нещо гласиш и каквото и да е то, съмнявам се, че ще ми хареса.
Оръженосецът вирна обидено рамо и погледна към господаря си с големите си влажни очи. Изглеждаше невинен като девица, прекарала целия си живот в манастир.
— О, не, милорд. Боже опази! Не е позволено да се заговорничи.
— Тук вече позна. Мисли му, ако нещо лъжеш.
Девойката танцуваше сред камъните. Нощният вятър, натежал от миризмата на море, къпеше лицето й. Въздухът бе топъл и мек и галеше плътта й като ръце на влюбен. Някъде изкряка подплашена сова. Девойката се обърна и видя рицар, който яздеше през полето към нея. Той препускаше и косата му, черна като гарваново крило, се вееше като знаме след него. Конските копита удариха на камък и от тях захвърчаха искри. Ездачът дръпна юздите и огромно животно закова на място.
Беше я видял. Тя изтръпна, но не от страх, и отново започна да танцува.
Лунната светлина обагряше пясъчните хълмове в сребро. Морето се блъскаше в брега и свистеше покрай скалите като коса в свежа трева. Той слезе преди да влезе в кръга от камъни и спря да погледа танца й.
Бяла мъгла като пара се издигна от земята, обви нея и камъните и те сякаш също започнаха да танцуват. Вятърът нашепваше отдавна забравени легенди. Легенди, които човек отказваше да запомни.
Тя танцуваше. Краката й проблясваха в тревата, сребристи като морето. Изведнъж спря пред него — толкова близо, че гърдите й почти го докоснаха. На главата й потрепваше венец от имел. Косата й се спускаше на гърба й, тъмна и гъста като жива мантия, а тялото й бе приказно, величествено голо.
Той не смееше да я докосне от страх, че това прекрасно видения ще изчезне от земята завинаги.
„Тя е самодива“, помисли си, „създание, излязло от сънищата, от копнежите, които те спохождат в дълбини-те на нощта. Неуловима, ефимерна. Жена!“
За първи път се чувстваше така силен, така могъщ и Мъжествен.
Тя хвана ръката му и го отведе пред олтара. Около вдлъбнатината в камъка блестяха свещи. Пламъците трептяха във водата и се превръщаха в течен огън.
Казват, че ако една жена успее да накара мъж да пие вода от мейнхирион, той ще я обича вечно.
Ще я обича вечно…
Той чакаше. Дъхът му се бе притаил някъде между земята, небето и самия ад, а той тръпнеше тя да направи първата стъпка. Ала тя не помръдна. Нищо не му оставаше освен да й помогне да го направи.
Хвана китката й и потопи пръстите й във водата. Искрящ огнен стълб пробяга по ръката й и я изпълни с лъчиста светлина. Бавно, той вдигна пръста й, напоен с блестяща, златиста вода и го поднесе пред устните си. Една-единствена капка, превърнала светлината в дъга, се търколи от върха на пръста й и той жадно я погълна. Топлина, палеща като пустинен вятър, облази тялото му и изгори плътта му. Той усети, че изтръпва от страх, но бе твърде късно за връщане назад. А и не искаше да се връща. Наведе глава и погали устните й с език, мокър от тази единствена капка вода.