Устните й се впиха в неговите с внезапна и необуздана жажда.
Пръстите му се впиха в плътта й. Вятърът сякаш одираше кожата му. Той гореше, топеше се като къс коприна на пламък. Усещаше пулса — и своя, и нейния — чуваше го да се разбива във вените им в такт с морските вълни, докато накрая ударите на сърцата им се сляха с ударите на настъпващия прилив, и те станаха част от тази пулсираща сила, която движи живота.
Устните й се отделиха от неговите и той простена от загубата. Чувстваше се оголен, празен й самотен.
Но в следващия миг тя започна да го съблича. Устните следваха ръцете й, докато сваляше туниката му. Тя докосна длани до гърдите му и пръстите й нежно го погалиха.
— Ти си боец — промълви тя. — Моят черен рицар.
После коленичи пред него, целуна стегнатия му корем и косъмчетата, които се губеха в слабините му, а от допира с устните й, цялото му тяло затрепери. През стиснатите му зъби се промъкна стон. Тя разкопча колана му, панталона се свлече на земята и той остана съвсем гол.
— Толкова си силен — промълви тя и думите й го накараха да се почувства великан. Тя наведе глава и впи устни в плътта му. Тялото му сякаш проплака.
Не, това бе прекалено. Удоволствието бе по-силно отколкото можеше да понесе. Той се отпусна на влажната, сребриста трева и жадно се вкопчи в плътта й.
Тя коленичи над него тръпнеща и обгърна кръста му с крака. Пръстите му пропълзяха между бедрата й, потънаха в нежните й дълбини и гъвкавото й тяло й се изви в арка. Косата й помете бедрата му, гърдите й се вирнаха едри и пълни. Затрепери. Тръпката постепенно се разля на вълни по плътта й, докато накрая цялото й същество затрептя в божествена конвулсия. Крещеше името му.
В неговите очи заискри щастие — за това, че е способен да й достави тази наслада, че именно неговото име кънти в нощта.
Тя наведе глава и го погледна с очи натежали и помътнели от страст. Устните й пламтяха. Той впи пръсти в хълбоците й, вдигна я и бавно проникна в нея. Искаше му се това никога да не свършва. Искаше му се да остане така завинаги.
Той протегна ръка да погали гърдите й, но изведнъж внезапен порив на вятъра раздвижи пламъците около олтара и светлината им запали огърлицата на шията й. Ръката му инстинктивно посегна към накита.
Металът пареше, гореше. Пулсът й туптеше през него и пръстите му сякаш докосваха сърцето й. Жива, сребриста мъгла замъгли очите му. Той вдигна глава към небесата и всички звезди и съзвездия се завъртяха като Далечни воденични колела, а черното и непрогледно Небе постепенно изсветля и се превърна в горещо бяло сияние.
Той стоеше в кръга от камъни, прегърнал любимата си, а около тях кръжаха бойци в колесници. Сабите им хвърчаха, дългите им коси се вееха, голите им. Боядисани в синьо тела проблясваха в мрака. Сред тях, увлечени във вихъра на безумен танц, се въртяха свещеници в бели одежди и сипеха проклятия. Някъде изпищя тромпет, дочуха се бойни възгласи, яростни викове, болезнен вой… Дим лютеше в очите му. Небето гореше. Той се страхуваше да умре, защото не можеше да понесе раздялата с нея, макар да знаеше, че дори след смъртта тя ще бъде отново там и ще го чака. Завинаги негова. Негова любима…
Небето гореше в алени пламъци, звездите се въртяха и падаха като огнен дъжд. Дъжд от светлина, която го обгърна, изпълни тялото му и го превърна в част от себе си. Той пламна, изгуби се в тази светлина и следващото, което видя, бе лицето на Ариана.
Тя се изправяше на колене, телата им за миг се отдалечаваха, докосваха се едва-едва, а после тя отново го поглъщаше, впиваше се в него, а когато първите тръпки на насладата разтърсиха тялото му, той разбра, че няма да може да ги спре, дори да му носеха смърт.
Извика. Душата му се изля в нея с целия си огнен заряд. Тя се отпусна на гърдите му, зарови лице в шията му, а сърцето й блъскаше по плътта му, силно и осезаемо сякаш бе неговото. Част от него се рееше сред звездите, но останалото все още бе вътре в нея, където всъщност принадлежеше. Тази жена бе откраднала душата му и той никога вече нямаше да принадлежи на себе си.
— Кариад — прошепна той на уелски.
Не предполагаше, че знае тази дума, не си спомняше да я е чувал някъде. Но отлично знаеше какво значи… любима.
Седмиците минаваха, лятото охладня в есен и Черният дракон постепенно започна да разбира какво е щастието.
Народът му жънеше земята. Селяните косяха златните поля, вършеха снопите с дървени млатила, вееха житото, за да го отделят от сламата. Наоколо ухаеше на жътва.