Рьодри реши да оправи отношенията си с Талезин като го изрита в слабините, но той ловко се обърна и отново стана на крака. Сграбчи малкия за косата и го запрати на земята. Рьодри заора нос в калта.
Рицарите и останалите момчета се бяха събрали да гледат борбата и шумните им облози цепеха въздуха. Сред врявата и виковете в първия момент никой не чу писъците на Едит. Тя тичаше през полето като обезумяла, с изкривено от ужас лице.
— Милейди! О, милейди, бързо, бързо! Неста, милейди… много е зле.
Здрачаваше се. Рейн стоеше сам на пустата арена, а очите му — черни дупки в пребледнялото му лице — гледаха прозореца на спалнята им. През затворените капаци не светеха факли. Зад тях, в червена люлка, весело зографисана с винетки и цветя, далеч от въздуха и светлината, лежеше Неста. Шест месеца тя бе радвала сърцето му, а сега умираше.
Господи! Господи!… Но нямаше Бог. Нямаше милост. Той вече не бе онзи смел и непобедим рицар в черна броня. Нямаше сили да се качи горе. Не можеше да се изправи лице в лице с този звяр. Неговата собствена смърт — да. Но Неста, детето му…
Когато тъкмо бе преодолял себе си и бе направил първата крачка към замъка, от отворените порти се разнесе отчаян писък. Рейн се скова на място, стисна очи и нечовешка мъка приклещи сърцето му като юмрук. После, намерил сили, той отново пое към замъка, който след този единствен страдалчески писък изглеждаше пуст и заглъхнал.
Въздухът в тъмната стая бе тежък и неподвижен. Ариана стоеше до люлката и пееше на Неста, сякаш детенцето можеше да я чуе.
Едит сложи ръка на рамото му. Лицето й бе обляно в сълзи, очите й — празни и подпухнали от плач.
— Лейди Ариана ще полудее от мъка, милорд. Не може да приеме, че…
— Махай се — процеди той и прислужницата излезе хлипайки.
Рейн не се приближи до люлката. Нищо не можеше да го накара да погледне Неста сега. Нищо:
Той стоеше насред стаята, а болката притискаше гърдите му и го задушаваше. Жесток, нечовешки гняв разяждаше душата му. Гняв към Ариана. Той бе отворил сърцето си за нея и ето, че отново страдаше. А страданието този път бе непоносимо. И за всичко бе виновна тя. Бе успяла някак да се промъкне под здравата му броня и отново го бе накарала да обича. Не трябваше да го допуска. Животът отдавна го бе научил, че и най-малкото чувство води след себе си безкрайна мъка.
Дори в агонията си съзнаваше, че не мисли правилно. Не можеше да вини Ариана за смъртта на Неста. Ала думите сякаш сами излязоха от устата му.
— Как можа да допуснеш това?
Тя се обърна и го погледна с безжизнени очи.
— Не се притеснявай, Рейн. Това е просто една кашлица.
Той усети, че освирепява. „Спри“, каза си, „Веднага спри!“ Но не можеше.
— Толкова те бива да виждаш нещата, Ариана. Защо не можа да предвидиш това? Защо ми я даде след като допусна да ми я отнемат?
Тя се обърна, погледна в люлката и примигна замаяна. Ръцете й обгърнаха малкото телце и от гърдите й се изтръгна стон. После втори, трети, докато накрая цялата стая изтръпна от нечовешките й ридания.
— Ще отида при дърводелеца за ковчег — каза той и тръгна без да съзнава къде върви.
Беше се изгубил в лабиринт, от който знаеше, че няма изход.
— Рейн!
Продължи да върви. Тя се обърна, падна на колене, протегна ръка да го стигне, но той не погледна назад.
На гърдичките й лежеше разпятие. Мъничкото й телце почиваше в ковчег с черен покров. Наоколо горяха свещи. Пламъците мъждукаха в тъмната бездна и просветваха в нозлатата на иконите.
Ариана стоеше до ковчега и ридаеше. Сама.
Започна да се моли, но думите не идваха в съзнанието й. Всеки път, когато поемеше въздух, тежката миризма на тамян я задушаваше. Очите й пареха като прободени. Сега те бяха просто две празни орбити, в които повече сълзи нямаше.
„Няма да го понеса“, помисли си тя. „Господи, където и да си, спри това, защото не бих го понесла!“
Вратата на параклиса проскърца. Ариана бавно се обърна с отчаяна надежда да види Рейн, но уви…
Талезин прекоси с тихи стъпки нефа и застана пред нея. Младото му лице бе изкривено от болка, старческите му очи мътнееха.
— О, милейди… — прошепна той, но в тези две думи бе сбрана мъката на целия свят.
Ариана отново се наведе над ковчега. По страните й се стекоха нови сълзи. Господи, откъде ли извираха?
Бе разбрала вече. Тъгата никога не стихваше. Тя продължаваше да мъчи душата вечно.
— Трябва да я погребваме… О, Талезин, къде е той?
— Той я обичаше, милейди.
— Но аз също я обичах! Как не може да разбере… — тя сложи ръка на устата си и отново захлипа.
— Той се измъчва, милейди.
— Но това не му дава правото да измъчва и мен. Обичам го, а той ме убива.