— Любовта винаги носи страдания, милейди. Дори в най-прекрасните мигове съществува агония. Рискът да обичаш е риск да загубиш любимия си и да страдаш, да унищожиш човека, когото обичаш… или дори да се погубиш сам.
Тя осъзна, че чувствата на Рейн бяха прекалено силни. Това бе единствената му слабост — когато обичаше, той обичаше всеотдайно и истински.
— Той никога няма да обича отново — каза тя. Талезин сложи ръка на рамото й и душата й се изпълни с топлина.
— Напротив, ще обича. И ти ще му покажеш как. Върви при него, дете. Той има нужда от теб и този път ти трябва да бъдеш силната.
Не знаеше как е разбрала къде да намери Рейн. Може би Талезин мислено й бе посочил мястото.
Върви при него, дете, бе казал той, ала думите, изречени от устата на голобрадо момче, не бяха прозвучали странно.
Но той не беше обикновен младеж. Бе магьосник по-стар от времето.
Оловносиви канари на фона на сивкаво небе. Мейнхирион се възправяше на хълма, както бе стоял винаги — закотвен за земята, протегнал снага да докосне звездите. Вятърът стенеше в сухата трева и блъскаше камъните, но те не помръдваха.
В една нощ двамата бяха дошли тук, обладани от разрушителна страст и любовта им бе изглеждала постара и от канарите наоколо. По-силна от времето. Непоклатима като скала на брега на морето. Вълните прииждат, поглъщат я, ала когато настъпи отливът, тя остава — неразрушима, вечна като мейнхирион.
Рейн стоеше на самия бряг. Вълните посягаха да го стигнат, а когато почти го докосваха, отново се отдръпваха назад. Той стоеше, вдигнал глава към небето, стиснал ръцете си в юмруци и сякаш стенеше без глас. Тя не го повика, но той се обърна.
Нещо се бе пречупило вътре в него. Лицето му бе неузнаваемо, от очите му кървеше болка. Повече нищо не можеше да скрие от нея. Душата му бе оголена.
След първата й крачка, той се втурна към нея, падна на колене в краката й и затърси опора като слепец. Тя протегна ръка и зарови пръсти в косата му.
— Господи, Ариана!… Прегърни ме! — Глух стон разтърси тялото му, после втори, последвани от вече гласното ридание на мъж, който никога не бе плакал. — Моля те, прегърни ме…
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Рейн!
Тя тичаше нагоре по хълма, вдигнала високо поли, а голите й крака свистяха в тревата.
Талигите, натоварени с греди и камъни, спряха; тежките дървени чукове увиснаха над наковалните; копачите се подпряха на лопатите си и на лицата им грейнаха усмивки — работата по новата крепост на господаря замря. Мъжете наблюдаваха с наслада как лейди Ариана тича по хълма.
— Рейн!
Той стоеше с ръце на хълбоците и се бореше с усмивката, която напираше на устните му.
— Тук работят четиридесет мъже и ти току-що даде възможност на всеки един от тях да огледа краката ти.
Тя вирна глава и очите й се засмяха.
— Какви мъже са, ако не са виждали женски крака досега? Стига си ме хокал, Рейн. Нося ти прекрасни новини. Повърнах закуската си тази сутрин.
— Да викна ли знахарите?
— Може, но след около осем месеца.
Смисълът на думите й най-после стигна до съзнанието му. Лицето му грейна от радост.
— Значи си бременна!
Тя отвори уста да му разкаже всичко с подробности, но той я сграбчи през кръста, залепи устни за нейните и така я завъртя, че краката й се отделиха от земята, а косата й се развя зад гърба й като платно.
Той престана да я върти и двамата останаха прегърнати, докато светът наоколо се укроти.
— Да се разходим надолу към брега — предложи тя. Реката течеше сива и спокойна и отразяваше бледото есенно слънце като излъскана броня. Хапливият вятър разнасяше миризмата на горящия варовик, който използваха вместо хоросан, и врявата, която съпровождаше строителството: дращенето на каменните блокове, скърцането на макарите, виковете, псувните и дрезгавия смях на работниците. От ниското основите на крепостната стена и бойниците почти не се виждаха. Главната кула, стигнала вече човешки бой, бе обградена със скеле и овързана с въжета. Снагата й растеше едва с четири метра на година.
Рейн понякога се чудеше как се е решил да започне строеж, който ще отнеме толкова време. Той винаги бе измервал бъдещето си с часове и годините бяха за него нещо далечно.
Двамата се разхождаха ръка за ръка покрай брега и тя от време на време галеше мазолите по дланта му с палец. Изведнъж спря, погледна го и целуна грапавата му ръка.
— Рейн, страх ме е.
Той прокара пръсти в косите й и откри високото й чело. Знаеше от какво се страхува. Самият той изпитваше същия страх. Но при него той бе двоен. Рейн се плашеше, че ще загуби не само детето, но и нея.