— Всичко ще бъде наред — каза й той и я притисна до себе си.
Думите му не бяха убедителни, но тя намери в тях утеха, или може би прегръдката му я успокои. Бог му бе свидетел, че в нейната той се чувстваше спокоен.
Те дълго стояха така, вплели ръце, а когато тя се дръпна и го погледна, в очите й той видя истината, още преди устните да я изрекат.
— Обичам те, Рейн.
Нежна и всепроникваща топлота изпълни душата му и той разбра, че най-после се е прибрал у дома. Не, лъжеше се, никога не бе имал дом и сега за първи път го намираше. Опита се да й каже, че и той я обича, но думите бяха заседнали някъде между сърцето и гърлото и само устните му успяха да се слеят с нейните в нежна и безкрайна целувка.
Той я придружи да крепостта (онази, в която живееха), но не се качи с нея в спалнята им. Отиде в параклиса.
Веднъж на едно бойно поле, което вече се бе пропило с кръвта на стотици войни, един свещеник му бе казал, че не е необходимо да вярва в Бога, просто трябва да се моли и Господ ще го разбере. Не му повярва тогава. Богът, който бе познавал, никога не се бе вслушвал в молитвите му.
Пред параклиса Рейн се поколеба, съзнавайки собственото си лицемерие. Миризмата на тамян и восък, която долиташе от входа, тъмен като отвор на пещера, извика в съзнанието му плетеница от спомени за дългите часове от детството, прекарани в преклонение пред нещо, в което никога не бе вярвал. Мраморните светии, които стояха от двете страни на входа, сякаш му се усмихнаха.
Макар че като господар трябваше да дава пример на поданиците си, той: рядко посещаваше службите и отдавна не бе влизал в параклиса. Рисунките по стените блестяха като брокат, но той не можеше да почувства Бога в тях. Просна се пред олтара и протегна ръце встрани като за молитва4. Каменният под студенееше на лицето му и миришеше на гроб.
Рейн се притесняваше, че няма да намери подходящите думи, но те изведнъж се изляха от сърцето му, безмълвни и умоляващи.
Господи… Не ми я отнемай, Господи. Вземи всичко друго, но ми остави Ариана.
Четири месеца по-късно Ариана стоеше облегната на гредата, която подпираше сламения покрив на една колиба, а около нея отвсякъде се стичаше дъжд.
Кристина, дъщерята на манифактуриста, гребеше с черпак от черния метален казан, който висеше на верига над огъня, и разливаше супа в малки дървени купи, като от време на време хвърляше по някоя притеснена усмивка на Ариана. После погледът й се плъзгаше към русолявия мъж, който лежеше, изпотен и пламнал от треска, на сламен одър до стената.
Навън дъждът се сипеше като водопад. Вятърът навяваше вода през прага, който беше белосан до блясък — както правеха и в най-мизерния уелски дом — за да се предпази домашното огнище от дявола. А този дом наистина бе мизерен. Представляваше паянтова лятна колиба, в която уелските пастири си почиваха след изнурителен ден. Да се прекара зимен ден в нея далеч не беше приятно.
Кръгла по форма, направена от сплетени тръстикови стебла, колибата нямаше огнище и обитателите бяха наклали огън насред пръстения под. В сламения покрив над импровизираното огнище зееше дупка, която по-скоро пропускаше дъжда, отколкото служеше за комин. Суровите лозови клонки горяха с пукот и искри. Макар лененото платно, което затваряше входа да бе дръпнато, въздухът в колибата тежеше от миризмата на горящо дърво, супа и смрад на мокри овце, останала още от летните обитатели.
От одъра си Кайлид навъсено наблюдаваше жена си, която слагаше купи със супа и дървени лъжици на масата. Очите му час по час стрелкаха Ариана и веждите му още повече се сключваха.
Кристина нареди купите върху изкорубената маса и започна да реже черен, клисав хляб. В колибата имаше още двама мъже. Единият вече седеше край масата с очукана лютня в ръце. Пръстите му от време на време подрънкваха вяло по струните и подхващаха тъжна мелодия, а гласът му бе тъмен, дълбок и толкова уелски, колкото и аромата на супата, който изпълваше тясното пространство.
Другият мъж напълни две чаши с бира и започна да се присламчва към масата.
Гласът на Кайлид, слаб, но нетърпящ възражение, Долетя от сламеника:
— Махайте се оттук.
Човекът се спря насред пейката и учудено го погледна.
— Навън вали като из ведро!
— Вън! — викна Кайлид и мъжете излязоха мърморейки. — Ти също, Кристина — каза Кайлид и добави с по-мек глас: — Моля те.
Момичето го погледна с нещо средно между болка и гняв, взе наметката си и излезе на дъжда.
— Ще се измокрят до кости — каза Ариана.
— Малко по-надолу има друга колиба — Кайлид забеляза наедрелия й корем и меденокафявите му очи се присвиха. — Пак чакаш. Не трябваше да излизаш в такова време.